Животът какъвто е: Като сме живи на 70 години, пречим ли ви, да не сме престъпници:

добавена преди 2 седмици Оставете коментар 1,239 Преглеждания

На жена ми София повече й подхожда да ви пише, но като се случи нещо неприятно, тя се обижда на света и му обръща гръб. За разлика от нея, аз кипвам като младо вино, нищо че съм на 70, и добре соля всеки, ако си е заслужил.

Беше един от последните топли есенни дни и като привърших със судокуто – моята задължителната мозъчна гимнастика, изведох София на разходка.

Наметнах я с шала, хванах я за ръка и тръгнахме през градската градина. През годините тя не се умори да събира есенни листа, а аз, за да не скучая, си пълня джобовете с кестени. Сетих се да променим маршрута и да идем до пазара, където продават печени на жар кестени.

Първо настроението ни развалиха младежи с колела. Хубаво си бяха сложили каски, но защо решиха, че алеите са само за тях, не знам. Започнаха да ни свирят, за да им освободим пътя, а не се движехме по велоалея.

Като се разминавахме, чух мъжът да казва, че е по-добре никога да не остарява, ако ще се влачи като дроб. А жена му добави: „И да не си посмял да ме държиш за ръка, толкова е глупаво и смешно…“ Жена ми инстинктивно си дръпна ръката от моята, но аз я стиснах още по-здраво. За да спася настроението ни, извадих телефона си и започнах да снимам. Направихме си страхотно селфи, озаглавих го просто „Есен“ и го изпратих на сина ни в Дания. После срещнахме бивши колеги, поканихме ги на кестени, но те отиваха на кафе, и се разделихме.

Рецепта за невероятно вкусни млади картофи, хрупкави отвън и меки отвътре - просто направете това преди печене:

И на мен, и на София още ни горчеше. Тръгнахме към вкъщи и по улиците се движехме внимателно. На поредната пешеходна пътека един възпитан мъж спря и ни даде път, но колата зад него го заобиколи. Спирачките изскърцаха и онзи едва се закова на сантиметри от София.

Тя пребледня и се разтрепери, като чу момчето отвътре да й казва, че тази улица не води за гробищата… Като стигнахме тротоара, жена ми помоли да се качим на автобус и да се приберем.

Направихме го, хубавият ден вече беше провален. Попаднахме обаче на шумна тумба ученици с раници. Чух толкова арогантни и обидни думи, че аз, дядото, се изчервих. Направих на единия забележка, а приятелят му, като се обърна да види кой е този нахалник с претенции, така ме натисна с раницата си, че едва се задържах прав.

До вкъщи със София дума не си казахме. Като влязохме у дома и затворихме вратата, тя изплака: „Като сме живи по на 70, да не сме престъпници?!“ Не сме – това искам да кажа от мое и от нейно име.
Източник: Любен Димитров, Лична драма