Женaта караше малката си кола. Тя бързаше. До нея стоеше голямо куче…..:

Женaта караше малката си кола. Тя бързаше. До нея стоеше голямо куче, с много странен тъмночервен цвят…

Преди много години, малко кученце се блъсна в краката на съпруга ѝ. И не можеше да мине. Кученцето се оказа изключително послушно и спокойно. И умно не като куче, или по-точно, съобразително не като човек. Ето, такова едно…

То изобщо не лаеше. Не ръмжеше. И не виеше. То беше абсолютно мълчаливо. Жената и мъжът го водиха многократно на ветеринар, докато един, най-добрият, не каза:

– Спрете! Спрете се вече. Не ми е удобно да вземам пари от вас. Разберете, че вашето куче е добре. То просто не иска да лае. Не иска. Не го водете никъде другаде. Приемете го такъв, какъвто е.

Нарекоха го Добър. Понеже, точно такъв беше. Той разбираше всичко от първата дума или дори от поглед. Трябваше само веднъж да му се покаже и той запомняше завинаги. Вярно е, че беше необходимо да се каже:

– Добър, донеси дистанционното на телевизора, моля. И посочваш дистанционното с ръка. И кучето го носеше много внимателно, за да не го смачка. Думата „моля“ беше задължителна. Без нея, Добър не правеше нищо. Толкова странен беше. Той беше шестият член на семейството. Беше обожаван от съпруга и съпругата му и техните деца.

Той беше като всички останали хора. Дето е самото мълчание. Никой никога не беше чувал звук от него. Но, той не гризеше обувки, жици и никога не е правеше кучешката си работа в къщата. Само на улицата.

Погледне ли те с очи си, струва ти се, че не са кучешки и не човешки, а някак си, съвсем неземни. Те имаха ум и знание за нещо, което е недостъпно за нашето разбиране.

И тогава мъжът получи инфаркт. Необходима беше спешна операция.

Просто беше открита алергия към повечето лекарства, известни на анестезиолога. Веднага се обадиха на всички съседни болници и в една, на около двадесет километра, намериха едно. Изборът беше малък. Или това, или смърт. От болницата се наложи да вземат лекарството с линейка, а жената искаше да я придружи. Не можеше просто да седи и да чака, чупейки пръсти. След като постави Добър в колата си, запраши след линейката към тази болница. Защо? Тя не можеше да си обясни. Но, не можеше да не отиде. И когато се качи в отделението и лекарството вече беше предадено на шофьора на линейката, това се случи…

Голяма авария в електроцентралата. Вече беше вечер и всичко наоколо потъна в непрогледен мрак. Жената се спусна към колата заедно с шофьора, под мигащите аварийни светлини на болницата. Генераторът работеше, но…

Когато стигнаха до входа на града, видяха, че всички пътища са задръстени. Беше невъзможно да се премине. Внезапният мрак и изключените светофари бяха създали невероятни задръствания И тогава жената взе лекарството и тръгна с малката си кола по пешеходните пътеки и платна.

Но на входа на моста, водещ към центъра на града, където се намираше централната болница, имаше стълпотворение. Няколко коли се бяха ударили едновременно, блокирайки движението.

Тя слезе от колата и хукна. Наблизо тичаше кучето. То беше вдигнало поглед си към жената. Бягаха един до друг. Жената стискаше най-ценното – двете кутии с лекарства. Фаровете на колите осветяваха улиците, които бяха претъпкани с хора, но нямаха с какво да ѝ помогнат. Връзките също не работеха. Само тичане. Това е единственото…

И те бягаха. Докато тя не падна. Облегната на стената на къщата, плачеше, притискайки двете кутии към гърдите си. Разтягане. Беше невъзможно да стане. Тя отново провери телефона си – безполезен е! Жената се опита да крещи и да вика за помощ, но…

В царящата неразбория никой не я чуваше. И тогава погледът ѝ попадна на кучето.

Кучето стоеше и я гледаше с очи, пълни с разбиране. То разбираше всичко. И тогава единственото правилно решение ѝ дойде изведнъж. Тя прегърна кучето и като направи торбичка от носна кърпа, постави в нея двете кутии с лекарства. След това написа бележка и я прикрепи към яката. Прегърна тъмночервеното куче и каза:

– Ти трябва. Трябва да го занесеш. Никой друг освен теб не може. В противен случай той ще умре. Занеси лекарството там, където той лежи. Бягай Добър! Бягай!

И тя добави: Моля.

Кучето се наведе и близна лицето ѝ, а след това…

Той излетя и като куршум се втурна по тъмните градски улици…

*****

Когато мъжът се върнал вкъщи, прегърнал своя спасител, той разказа на жена си, децата и събралите се роднини и приятели:

– През мъглата ми се стори, че чувам лай. Сякаш, нашият Добър, лае. Представяте ли си? Той лаеше! За първи път в живота си. Охраната, санитарки, медицински сестри, лекари и техници тичали след странното тъмночервено куче, което лаело диво и се носело по коридорите на болницата. Никой не можел да го спре, докато не отишъл пред операционната. Там сестрата видяла голямата носна кърпа, вързана за яката, и бележката.

Мъжът бил спасен.

Добър отново замлъкна. Завинаги. Вече не лаеше. А човекът толкова искаше да чуе този звук поне още веднъж. Този звук, който спаси живота му и го извади от ръцете на забравата.

– Е, поне още веднъж Добър. Поне още веднъж! – молеше го той. Но, Добър мълчеше. Поглеждаше мъжа и не казваше нищо. Точно така.

Добър продължава да живее в това семейство. Той все още е толкова мълчалив. Но понякога…

Понякога няма нужда от думи, а също и от лай. Достатъчен е само един поглед.

.

Автор ОЛЕГ БОНДАРЕНКО