Здравей, сине, седнах да ти драсна някой ред, че да не ти звъня по телефона:

Здравей, сине

Здравей, сине, седнах да ти драсна някой ред, че да не ти звъня по телефона. Знам, че си зает от толкова много срещи. Те и децата ти жадуват за твоето внимание, та как аз стария баща да те занимавам с моите дърдорения. Едно време, сине, много обичаше да си покрай мен и да слушаш какво говоря.

– Тате, като порасна искам да стана като теб! Ти си много добър и много умен. Искам цял живот да те слушам и да бъдеш до мен!

Ей така ми говореше, сине, кога беше малък. С годините взе да ме прекъсваш още що продумам, че ти си го знаеш вече туй дето ти го казвам. И то вече кво да ти казвам и да те поучавам. Болежките и да ти споделям, ще ми кажеш да отида на лекар. Ако ти кажа, че ми е тъжно сам, пак съвет ще ми дадеш да излизам на пейката и да си хортувам с бай Данчо. За хляба и да ти говоря, че вече един път в седмицата ни носят и за него знаеш какво да ми кажеш. Слагам си го в хладилника според съветите ти. С годините, сине, станах много послушен и за всичко те слушам.

Но аз като теб не мога да искам да стана, че Господ за туй не е помислил. Решил е да се раждаме, да растем и накрая пак да сме смалим, но остарели. Ставаме на заника си като децата, беззащитни и търсещи внимание. Но човеците само кога си дете те харесват много, а кога остарееш само Господ те харесва. И така харесва старците, че чак до себе си ги взема. Сигурно тъй е решил, щото никой не ни взема старите до себе си. Той Господ е много умен и още преди човека да е сторил нещо, Го знае що ще направи.

Ти не се притеснявай, сине, че не си ми звънял тази седмица. Аз като имам време пак ще ти пиша. Писмата си ги събирам, че ти нямаш време да ги четеш и затуй не ти ги изпращам. Но някой път, кога вече ме няма и разчистваш тук, преди да продадеш къщата ми, дано имаш време да ги погледнеш. Аз ще ги оставя до тези на майка ти. И тя писа много, но последните години спря, защото ѝ ослепяха очите. Взе да ми диктува и аз да ги записвам. След туй знаеш, че се помина. Ти тогава успя да намериш време за два часа, та дойде да я изпратиш. Тя все се надяваше да те посреща, пък то стана така, че ти я изпрати. И ей сега и аз ти пиша, че тя тъй ми заръча.

– Пиши, Горане, на сина ни. Тръгнат ли ти сълзите, хващай листа и си говори с нашето момче Тошко. Ти знаеш, че той няма време да ги чете, но ти да си знаеш и да си ги редиш сълзите на думи. Пустите му мисли много мъчат и стават на сълзи. Вместо да ги държиш в себе си, ги тури на думи и да излязат навън!

И ето аз слушам на майка ти Ивана акълите. Тя и приживе ми даваше все арен акъл, но с туй писане на писма, много хубав съвет ми остави.

Айде, Тошко да ти кажа лека нощ и аз да си лягам. Да си пазя очите, че спрат ли да виждат няма на кой да диктувам. И тогава що ще правя с тия сълзи.

.

Й. ПЕТКОВА