„Защо ме роди, мамо, ако не съм ти нужен“. Една трогателна история:

Напразно казват, че всички ранни бракове са обречени на развод. Казвам се Катя, а името на съпруга ми е Андрей. Оженихме се много рано и дъщеря ни Елена се роди, когато бях на 17 години, съпругът ми беше вече на 18 в този момент.

Да, в началото беше трудно веднага да осъзная, че детството вече е свършило, но Андрей и аз много се обичаме, така че всичко се получи гладко и естествено. Родителите, разбира се, ни помогнаха много във всичко, за което сме им много благодарни.

Елена израсна като здраво и послушно момиче, така че нямахме особени проблеми с нея. Дъщерята ни радваше с спехите си и когато беше на седем години, лесно решихме да имаме второ дете. Тогава вече си бяхме стъпили на краката, завършихме обучението си, имахме стабилна работа, както се казва, всички карти бяа в ръцете ни.

Проблемите с второто дете 

Втората бременност обаче не вървеше по план. Лоши тестове, риск от аборт, аз бях постоянно лежах, за да го запазя, а на 30 седмица на ултразвука нашето бъдещо бебе беше диагностицирано с патологии на развитието. Ще пропусна подробностите, трудно ми е да си спомням това.

Плаках, но нямах намерение да се отказвам от детето, надявайки се, че след раждането нищо няма да се потвърди, но чудото не се случи.

Моето момче се роди със сериозни увреждания, които бяха много по-сложни от очакваното. Казваха ми, че няма да оцелее дълго.

Така и стана. Посетихме сина ни в реанимация два месеца, след което го нямаше. На двамата с Андрей ни беше безумно тежко в сърцата заради тази загуба. Вече изобщо не мислехме да се опитваме да раждаме още едно дете.

Но дивото желание да отгледаме още един малък човек ни доведе до идеята за осиновяване. Вярно, вървяхме към това решение още шест години и половина.

Осиновяването

След като получихме дългоочакваното разрешение, Андрей и аз побързахме към сиропиталището. Със сигурност имахме нужда от момче, за предпочитане на възрастта, на която щеше да бъде сега, около шест или седем години. Уведомихме за това директора на дома.

Мислейки, ръководителят на детските съдби отиде до килера с личните файлове на децата и извади един от тях. Сред официалните книжа лежеше смачкан лист в кутия, където беше написано нещо с несигурния почерк на първокласник.

– Може би ще се заинтересувате от тази ранима натура? Не всички деца изпитват толкова много самота, но това момче наистина страда…

Започнахме да четем писмо, адресирано до майка му:

„Мамо, маменце, вече нямам сили да те чакам. Всеки ден гледам през прозореца и чакам да дойдеш. Нямам нужда от играчки, искам да се прибера. Защо ме роди, мамо, ако не съм ти нужен?“

Сълзи се търколиха по бузите ни. Намерихме те, сине.