Заради флирт по интернет едва не провалих живота си:

Може ли човек да обича някого, когото не познава? Мислех си, че е невъзможно. Но точно това ми се случи…
„Надя, щастлив съм, че имах възможност да се запозная с теб. Благодаря ти. Никога няма да те забравя“.
Това беше последният sms, който получих от Свилен. Въздъхнах дълбоко и се замислих. Да, правилно постъпих…

– Този тип може да се окаже някой психопат – предупреждаваше ме Тина. Със Свилен се запознах по интернет. Приятелката ми Тина често ми разказваше, че е много забавно да попадаш на мъже в мрежата и да флиртуваш. Един ден, когато приятелят ми беше на тренировка във фитнесзалата, реших най-после и аз да пробвам интернет авантюра.

Свилен беше първият, който се „разговори“ с мен. Начинът, по който пишеше, ми хареса. Той беше неженен, откровен, с чувство за хумор и имаше същите интереси като мен. Нашият първи разговор продължи два часа. Беше много увлекателно. През следващите седмици ние непрекъснато контактувахме в мрежата. Естествено, когато бях сама вкъщи. Приятелят ми не биваше да научи. С него бяхме заедно от пет години и скоро щяхме да се женим. Да, предстоящата сватба… Само при мисълта за нея се натъжавах.

Наистина ли исках да се омъжа? Този ли беше подходящият мъж за мен? Дали заради сватбата нямаше да изпусна нещо по-интригуващо, някой по-подходящ? На нито един от тези въпроси не намирах отговор.

След известно време със Свилен бяхме станали толкова близки, че започнахме да си говорим и по телефона.
– Надя, ти си полудяла – скара ми се Тина. – Защо си побързала да му дадеш телефонния си номер? Може да е някой психопат.

– Глупости, не и Свилен! – отхвърлих обвинението й аз. – освен това той има само номера на мобилния ми телефон. Няма начин да открие адреса ми. Тина нямаше причини да се притеснява. Свилен си беше наред. Той знаеше, че съм сгодена и беше съгласен с това. Но чарът на този непознат все пак обърка всичко. Питах се истина ли бе или си въобразявах. Колкото и да не ми се искаше да си призная, вече не можех да си представя живота без тези разговори със Свилен.

Дали не се бях влюбила? Или само си внушавах? Приятелят ми не подозираше нищо за хаоса в чувствата ми. Но му направи впечатление, че често се усмихвам без причина.
– За какво мислиш? Бях се разсмяла на една малка забележка на Свилен. Той винаги беше толкова мил. Изчервих се и не успях да измисля какво да му отговоря.

– Да не би да мислиш за поканите за сватбата или за нещо друго по организацията? Така ли е? Той всичко свързваше с предстоящата сватба. Вече бях наясно, че нещата не могат повече да продължават по този начин. Не само защото времето ни притискаше. Трябваше най-после да разбера какво става с мен и какво наистина искам. Затова трябваше да се срещна със Свилен. Вече беше неотложно. Когато го помолих да се видим, той веднага се съгласи.

Живеехме на 200 километра разстояние един от друг, но това нямаше значение. През една събота ние се срещнахме. Краката ми се разтрепериха, когато застана пред мен. Но все пак, когато го погледнах, разбрах кого обичам наистина. Винаги си го бях представяла като един истински Аполон.
Външността му обаче нямаше нищо общо с представата, която си бях създала за него. Дали не бях разочарована в първия момент? Досега той беше само една илюзия, а сега стоеше пред мен от плът и кръв. За известно време не бях в състояние да събера мислите си, бях объркана и само се взирах в очите му. Стомахът ми се преобърна, когато ме прегърна. Когато не го виждах, събуждаше непознати чувства у мен.

Привличането на непознатия, може би? Миг по-късно ми стана смешно. Обхваналото ме напрежение изчезна. Свилен си беше един напълно нормален мъж. Или по-скоро приятел. Разприказвахме се. Беше приятен и весел разговор. Той, както винаги, се пошегува със странната ситуация, в която бяхме попаднали. Но когато се разделихме, почувствах облекчение.
Най-после знаех какво искам.
Исках си моя дългогодишен приятел! Него обичах.

източник