Всичко се плаща на този свят! Сега съм напълно сам без никого:

Пише ви един самотен мъж, минаващ 70-те. Искам да ви разкажа своята история, която може да послужи за урок на другите.

Живея в голям провинциален град, но всички наоколо са ми чужди. Тъжни и тежки са моите старини.

Гледам се в огледалото – съсипан, напълно побелял и грохнал, и не мога да се позная.

Бях бонвиван, обичах жените и гуляите. Често повтарях, че веднъж се живее и пропуснеш ли мига, единственият прецакан си ти.

Истината е, че загубих съпругата си Кристина, която беше много добър човек, щом ме изтърпя цели 15 години.

Сега си давам сметка, че не й е било лесно – през вечер не се прибирах, а за моите подвизи с жените се носеха легенди. Но нямаше нужда да го чува от хората, случвало се е да се прибера у дома пиян и с непозната мръсница.

А някога бях щастлив…

А когато съпругата ми ме предупреди, че ако не престана да скитосвам и да й вгорчавам живота, ще ме напусне, не й повярвах – та аз бях истински чаровник.

Всяка от любовниците ми твърдеше, че би искала да остане завинаги с мен.

Да, но моята Кристина беше жена с чест и достойнство. И след като години наред беше преглъщала изневерите ми заради децата, накрая ги взе и замина на другия край на България.

След развода не съм виждал нито нея, нито тях.

Докато бях по-млад, „пеех песента“, че сам съм си достатъчен.

Не изпращах редовно издръжка, но и те никога не се обадиха да я поискат. Само веднъж реших да ги изненадам с подаръци за Коледа и… си ги получих обратно.

А сега, когато неистово се нуждая от децата си, нямам очи да им се обадя и да ги помоля за близост. Кой знае, може би вече имам и внуци, но ще умра, без да ги познавам.

И понеже предпочитах удоволствията и не се задържах дълго на работа на едно място, сега получавам минимална пенсия, която ми стига колкото за лекарствата, които пия. Случва се да заспя гладен, а топло ядене не съм хапвал отдавна.

Неотдавна срещнах бивш колега, който ме потупа по рамото и ми каза: „Михаиле, какъв беше, какъв стана…“

Прав е човекът – бях наперен донжуан, превърнах се в тъжен клошар. И не, не искам никой да ме съжалява – сам съм си виновен.

Когато другите се грижеха за семействата си, аз гуляех в компанията на леки жени и фалшиви приятели.

Когато другите градяха дом, аз пропилявах и последната стотинка от заплатата си, за да доставям удоволствие на любовниците си.

Уви, всичко се плаща на този свят! Нека го знаят тези, които все още са млади и могат отсега да се погрижат за старините си.

източник