Винаги помни баба и дядо си: Тази история е точно за теб:

Тежки дни дойдоха и не отминаха и дядо Божовия дом. Всяка вечер той слушаше новините, гледаше, как от ден на ден селото ставаше все по-глухо и пусто и някаква буца засядаше в гърлото му.

Това ли беше мечтал на младини, когато пъргаво скачаше сутрин, заедно с жена си Иванка първи отиваха в стопанството на работа. Не че охолно, но сито и доволно живееха. Спомня си как често идваха делегации от чужбина да гледат разкошните лозови масиви, да се учат… Къде ли отидоха агрономите, дето авторитетно обясняваха успехите си? Селяни казваха, че видели Главния на пазара в Търново, бельо и дрехи продавал на сергия, за да оцелее!

Питаше се стария човек – къде сбъркахме, какъв грях сторихме, че сега така трябва да патим? Една радост и утеха имаше дядо Божо – своите двама внуци – Денчо и Стоян. Само един син си имаха те – добро дете беше, порасна, задоми се, деца добиха, но лоша болест го тръшна, набързо си отиде. Снахата скоро си намери утеха – някакъв мъж се завъртя, събра се с него и повече не я видяха. Но внуците не ги забравиха.

Израснаха те като два стройни бора – брат до брата. Но тона на всичко даваше Денчо – той бе по-големият, по-разумният. Пък нали завърши и стана пилот – целия свят обиколи, много чудо видя, но не се възгордя, не забрави своя корен.
Нещо топло се надигаше в гърдите му, сълзи го задавяха, когато това лято младите момчета се развъртяха, нацепиха и подредиха дървата, изчистиха двора, измазаха и оправиха къщата, та светна.

Баба Иванка бе необразована, но горда и жилава българка. Цял живот тя достойно носеше отговорността и грижите наравно с мъжа си. И сега, когато отиваше в пощата, макар и остаряла и грохнала, все се изправяше и гордо поглеждаше – от жените най-голямата бе нейната пенсия – достойно изработените пари за цял един трудов живот.

Не можа тя да си роди повече деца – отгледаха и изучиха единствения им син, но нещастието ги сполетя и душата опустя – тя и до сега не е свалила черната кърпа от главата си.
Този ден Денчо се обади, че ще ги навести, голяма радост чакаха – щеше да дойде с невястата. Седяха и двамата и мислеха – каква ли ще е тя? Те, сега младите – дай им само кафето и цигарите – нямат време и за кревата да си оправят!

Кръшна се баба Иванка, почисти къщата, опра дрехите, изкъпаха се и се приготвиха да посрещнат младите. Сега е зима, мъгла, лед и сняг, пътят е опасен – мислеше си дядо Божо. – Луди глави! Преваляваше полунощ, няма ги… така и се унесоха. Те, сигурно са се отказали!
Нещо изтропа, чуха се викания, дядо Божо скочи – децата са! Погледна часовника – преваляваше два след полунощ! Отвори портата, но снегът бе дълбок, а той нямаше сили да изрине и почисти.

Колата бе затънала в една пряспа, нямаше време за бавене – трябваше да се запретнат ръкави. Не можа дядо Божо да види какво е момичето – стори му се височко и стройно – като Денчо. То пъргаво хвана две кофи, с лопатата изрови пепел, наръси пътя, не седна на топло, а наравно с мъжете ринеше снега и помагаше. “Огън момиче!” – рече си стария човек.

Така и не усетиха как се мина седмицата. Слънце огря в дома на старците – стоплиха ги добрите им внучета Денчо и Надя. С вечния си усет баба Иванка можа да прецени – момичето е честно и работливо. С татко и мама до море, с либе през море. Да, с Надето Денчо ще мине морето! – мъдро отсече тя.

Тази сутрин щяха да се сбогуват. Надя приготви закуската, навън беше тихо, снегът блестеше от ярките слънчеви лъчи. На прозореца едрият бял котарак подремваше спокойно.
Кой знае защо, като гледаше към внука си, сякаш баба Иванка виждаше един светъл ореол около главата му.

Примижаваше, пак поглеждаше, слънцето през прозореца огряваше ярко и й се струваше, че Денчо излъчва някакво сияние. Та нали той в полет е равен със звездите, господар е на небето. Звездно момче! И тя си обясни – затова е толкова добър – защото рисковете, на които се излагат го карат повече да цени живота, човешката доброта.

Няма по-голямо щастие за стария човек от това да го уважиш, да седнеш с него на масата, да чуеш на какво ще те научи – като в приказките за дядото, дето посочил на хората мравуняка и ги спасил от глад.
И когато Денчо протегна ръка на баба си да се сбогува, тя с вълнение се наведе и му целуна ръка.
Благодаря, сине!

.

.

.

.

.

.

.

Източник