В собствения си дом се чувствам чужда и нежелана:

Снаха ми не иска да й се харесам. Аз съм свекърва. Ако вярвате на статиите в женските списания, аз съм лоша свекърва, защото не харесвам снаха си. Нея я избра синът ми, не аз. Ако той бъде щастлив, значи грешката е моя, но ако животът им не потръгне, ще се окажа права. Съжалявам само, че не ми дават да имам право на собствено мнение. Освен това, снаха ми не прави нищо, за да ми се хареса. Напротив, тя прекрачи прага на дома ни с убеждението, че аз съм враг, с който трябва да се бори.

И се бори – спрямо своите своите умствени способности и възможности. Но колкото и ми е неприятна, се налага да живеем в едно жилище. Преди няколко години съпругът ми почина и със сина ми делим наследствен апартамент. За съжаление съжителството ни стигна до абсурдни ситуации: веднага след сватбата синът ми заяви, че с жена си искат да се хранят отделно. Е, младо семейство са и щом снаха ми иска да се почувства като домакиня – защо пък не. Въпреки че аз съм пенсионерка и имам излишно време да се грижа за цялото семейство.

Няколко дни по-късно в кухнята се появи втори хладилник, макар че в стария има достатъчно място. И двамата работят, прибират се късно от работа, а вечер ядат бързи храни. Синът ми има проблеми със стомаха, затова предложих да готвя вечеря за всички, но снаха ми категорично отказа. Такъв скандал избухна, че не ми се говори. Момчето ми престана да яде домашна храна, но виждам, че състоянието му се влошава.

Почистването на къщата също има забавен характер: снаха ми чисти само тяхната стая и демонстративно определя с мокър парцал границите. Останалата част от апартамента, кухнята и банята, мръсните чинии, готварската печка, чистя аз. За мен няма проблем, но ми е мъчно, че толкова несериозно гледа на домакинството.

Вечер, когато и двамата са у дома, снаха ми се старае да ме игнорира. И това е много обидно. И това е много обидно. Ако седя в хола и гледам телевизия, тя влиза, сменя канала и излиза. Заради нея си купих друг телевизор и го сложих в стаята си. Когато веднъж снаха ми се разболя, аз я гледах като мое дете. Сготвих й пилешка супа, водех я на лекар, купувах й лекарствата, стоях до нея и двете си разговоряхме като майка и дъщеря.

Разказвах й за детството на сина ми, а тя ме слушаше с интерес. А вечерта я чух да се оплаква, че по цял ден не я оставям на спокойствие. Оттогава не говоря с нея. Миналото лято моя приятелка ме покани на гости. Гостуването продължи два месеца, но редовно се обаждах на сина си, за да го чуя как е. Когато сезонът свърши и се прибрах у дома, снаха ми я нямаше, а на прага на вратата, с виновно изражение, ме посрещна само синът ми.

Оказа се, че двамата са преместили вещите ми в друга, по-малка стая, а самите те са се нанесли в моята спалня. Стоях на прага на стаята си, в която с покойния ми съпруг прекарахме толкова щастливи години и където всичко ми напомняше за него… Исках да заплача, но наведох глава и замълчах. След този случай поисках да продадем апартамента и да купим два по-малки. Защо да преча на младите, щом присъствието ми е нежелано.

Но снаха ми отказа, защото според нея скоро ще умра и било глупаво да загубят голямото жилище. Аз съм на 57 години. Имам болно сърце и затова съм пенсионерка. Въпреки това не се чувствам зле, но как да живея под един покрив с човек, който с нетърпение очаква смъртта ми? Страхувам се, че ако един ден падна на легло, ще бъда изцяло зависима от безжалостната ми снаха.

източник