В просещата жена пред църквата, разпознах собствената си майка:

Роден съм в малък провинциален град. Мама работеше в голям ресторант като управител, а татко беше неин спедитор. Нашето семейство живееше добре, не сме се лишавали от нищо. След като завърших училище, се записах да уча в колежа.

Родителите ми плащаха за всичко. Не живот, а рай. За съжаление настъпиха времена на размирица. Хората се караха, биеха, а прословутото ни гостоприемство отдавна се превърна в мит. В градчето ни стана невъзможно да се живее спокойно, затова продадохме апартамента за жълти стотинки и една нощ си тръгнахме.

Добре, че мама и татко имаха спестявания и купиха малка малка къща в село без удобства.

Въпреки това те бяха щастливи, че ще могат нощем да спят, без някой да чука по вратата. Блаженството не продължи дълго. Не бяхме готови за селски живот, а нямаше друга работа. С времето започнаха и финансови проблеми.

Историята на моята голяма любов: Истината за красивия, самотен баща в който се влюбих, се оказа различна

Напук на всичко, баща ми се пропи. Самият аз се запознах с нови приятели, красиви момичета. Прибирах се нощем късно и ставах в следобедните часове. За да има какво да сложи на масата, мама си продаваше златните бижута.

Когато продаде и последните накити, тя оброни глава на ръцете си, седна тихо в ъгъла и попита: “ Как ще живеем сега?“

Няколко дни по-късно, съвсем случайно, си намерих временна работа в съседното село. Плащаха ми всяка вечер. С парите купувах яйца, хляб, картофи, зърнени храни. С баща ми малко се развеселихме, а очите на майка ми станаха още по-тъжни. Веднъж се запознах с приятен млад мъж.

Георги беше веселяга и макар че беше женен, не държеше на семейството си. Заради него напуснах работа. По цял ден се шляехме с мотоциклета му в търсене на „приключения“. Веселият ни живот беше обезпокоен от съпругата му: скандали, ругатни, дори заплашваше, че ще се самоубие.

Уморен от всичко, Георги реши да се разведе с нея и да я върне в дома на родителите й. Казано – речено. Един ден взехме голям камион и докато приятелят ми товареше багажа на съпругата си, аз, с ръце в джобовете, тръгнах да се разходя в селото.

Обиколих улиците и неусетно се озовах до църквата. Изведнъж до ушите ми долетя тъжен глас: “ Моля ви, в името на Бог, дайте ми някоя стотинка.“
Вкамених се на място.

Вдигах поглед и в просякинята, паднала на земята, разпознах собствената си майка. Въпреки че беше топло, внезапно изпитах пронизващ студ.

Безмълвно се обърнах и хукнах да бягам. В това време Георги влачеше разплаканата си жена към камиона. Стигнах до него, хванах го ръката и с болка казах: “ Недей! Прибери съпругата си и остави този покварен начин на живот.“ В ушите ми кънтяха думите на майка ми:

“ В името на Бог!“ После се върнах до църквата, вдигнах мама от земята, прегърнах я и промълвих: “ Днес собственикът ми плати малко. Но от сега нататък ще работя усилено и ти никога повече няма да просиш.“ Изминаха много години.

Сега съм богат човек и притежавам собствен бизнес. Баща ми, царство му небесно, се пресели в другия свят, но мама не се нуждае от нищо. Най-добрите лекари, санаториуми – всичко е за нея. Аз ходя на църква и уча децата си на смирение. Никога не отминавам нуждаещи, а чуя ли в “ Името на Бог“, от очите ми се стичат горчиви сълзи.

източник