Усещах, че тази любов ще ме погуби, но все пак я допуснах в живота си и сега търпя последствията:

Усещах, че тази любов ще ме погуби. Знаех, че краят няма да бъде щастлив и въпреки всичко я допуснах в живота си. Заради нея намразих есента, може би защото тогава я видях за първи път. Беше краят на септември. Стоях изправен пред черната дъска и с разучаващ поглед наблюдавах шумните ученици.

Чувах ги как ме обсъждат и от смущение лицето ми аленееше. Вместо те да се засрамят, аз – техният нов учител, изпитвах усещането, че земята потъва под краката ми. Току-що бях навършил 27 години и като повечето млади преподаватели, ми липсваше опит и строгост, каквато имат колегите с дълъг стаж. За да привлека вниманието им, силно се изкашлях и строго казах: „Аз съм Иван Иванов – новият ви учител по история. За вас обаче съм г-н Иванов. Сега да преминем към урока.“ Шумът бавно стихна. Така премина първата среща с поверените ми възпитаници от 11 а клас.

Забелязах я едва на третия ми урок. Слаба, симпатична девойка, късо подстригана, по-скоро приличаше на момче, отколкото на момиче. Подпряла глава с лакти, тя слушаше внимателно. Поласкан от усърдието й, продължих да я наблюдавам. Не смеех да я изпитам, незнайно защо се смущавах от нея. Много скоро Ваня, така се казваше, стана първият човек, когото търсех с поглед, щом вляза в клас.

Вълнувах се като тийнейджър, виждайки тънките й пръсти, отпуснати над учебниците. Пишех й отлични оценки, без да съм проверил знанията й. В замяна Ваня ме награждаваше със срамежлива усмивка. Полудях, нощем я сънувах и в сънищата ми тя беше гола и покорна. Укорявах се за чувствата си, самообвинявах се, че си позволих да се влюбя в своя ученичка. И точно тогава ме преместиха – изпратиха ме в областния град, където отново започнах да работя като учител.

Този път имах късмет и възпитаниците ми бяха от началните класове. Привидно водех почтен и спокоен живот, но често, оставайки насаме, в спомените ми се завръщаше слабата симпатична девойка. Изминаха пет години. Веднъж директорът ме извика, за да ме предупреди, че в училището идва нова колежка – ще преподава английски.

Същия ден, докато я посрещах, тя усмихнато попита: „Здравейте, господин Иванов. Познахте ли ме?“ Сърцето ми заби лудо. Това беше моето изкушение, моят блян и несбъдната любов. Опитвайки се да сдържа емоциите си, поех протегната ръка и кратко отговорих: „Здравей, Ваня.“ Питах се какво ли иска да ми каже съдбата с тази среща. Същата вечер с другите колеги седнахме да се почерпим в близкия ресторант. Компанията беше весела, настроението приповдигнато, само мен не ме свърташе на едно място. Имах усещането, че под краката ми гори огън.

Час по-късно се сбогувах и си тръгнах. Исках да остана насаме с мислите и фантазиите си. Очакваше ме тежка нощ. Вглъбен в случилото се, не разбрах как е минало полунощ. Стресна ме тихо почукване по вратата. Когато отворих, на прага си видях Ваня. Тя влезе мълчаливо, огледа се, сякаш очакваше да намери още някого в стаята, и след като се увери, че сме сами, каза: „Няма ли да ме почерпиш с чаша вино, Иван?“ Нарече ме Иван! Не г-н Иванов, а Иван. Като пиян залитнах към шкафа, където държах няколко бутилки за гости.

Налях две чаши бяло вино и след леко колебание се обърнах към неочакваната си гостенка. Ваня направи крачка към мен, взе чашите от ръцете ми и ги остави на масата. „Знаете ли, аз всъщност дойдох за друго.“ Нямах време да попитам за какво: пръстите й се впиха в раменете ми и тя се притисна към мен. В следващия момент обгърна врата ми и привлече главата ми към себе си, а устните й силно се впиха в моите. Бяха горещи и сухи, все едно я тресеше. Вече не бях неин бивш учител.

Сега, вплетени в страстна прегръдка, ние бяхме просто Иван и Ваня. През следващите дни опознах тялото й сантиметър по сантиметър. Онази скромна и незабележима ученичка някъде изчезна и на нейно място се появи огнена и всеотдайна жена. Ваня остана с мен. Понякога, докато лежахме в леглото и слушах неравномерното й дишане, се питах защо ме избра. Защо не се влюби в някой от връстниците си, а в скучен тип, който не можеше да й осигури нищо.

Кого и какво остави зад гърба си, избирайки нашата любов? Но като се осмелявах да й задам въпрос, тя не отговаряше. Вместо това лицето й помръкваше и очите й отразяваха странна пустота. Обичах я, но ни разделяше океан от мълчание и недоразумения. Предчувствах, че няма да бъде завинаги моя, и въпреки това се оставих в ръцете й. Изминаха шест месеца. По този повод реших да й подаря червена орхидея, Ваня обожаваше цветята.

Под грижите й орхидеята разцъфтя и в стаята се усещаше невероятният й аромат. Връзката ми с бившата ми ученичка и настояща колежка не продължи дълго. Няколко месеца по-късно, прибирайки се у дома, установих, че я няма. Дрехите и сакът й липсваха. Беше заминала, а на масата лежеше бележка с краткото:

„Благодаря ти за последния урок.“ Изведнъж ми стана мрачно и студено. После си помислих, че ако тя не беше дошла в живота ми, никога нямаше да позная безкористната и чиста любов. По-добре изживени, макар и болезнено, любовни мигове, отколкото вечен блян. Същата вечер реших да полея орхидеята. Но когато застанах до нея с кана вода, видях, че цветето внезапно беше увехнало, сякаш някаква мистериозна болест за часове прекърши живота му така, както и моя. Сега, след години, все още продължавам да се питам защо постъпи така и ме остави да страдам. Вероятно таеше в себе си дълбока мъка, която не пожела да сподели.
Иван

източник