Този човек, когото съжалих, всъщност той съжаляваше мен. За това, че живея в родината си:

Той си купи бучка „сирене от три лева“ и „един вчерашен хляб от 45 ст.“ Познах го още щом влязох в магазина.

Бил ми е учител. Не съм го виждал четвърт век, но ми се стори, че почти не се е променил.

На касата бях зад него и наведох глава за да не ме познае, някак притеснен. Беше си заключил колелото до моето и когато излязох се заприказвахме. Помнеше ме, помнеше и брат ми. И… близо час разговор.

Пенсионирал се е преди десетина години. 325 лева за 40 години даскалство.

Има син и дъщеря, отдавна заминали за Германия. В началото не му тежало много, говорили по телефона и по скайп, но когато довели внуците му и осъзнал, че трудно се разбира с тях защото почти не говорели български му дотежало. Сега все по рядко ги пита дали ще си дойдат, защото го е страх, че наистина може да се приберат.

„Този град умира, тази държава умира, старите хора мизерстваме, но ме е жал за младите!“

Този човек, когото съжалих, всъщност той съжаляваше мен. За това, че живея в родината си. В една умираща държава. Този човек ме учеше на родолюбие, а сега ми казваше, че родината ми умира. Убиват я.

Та, на всички боклуци наричащи се „управници“ искам да кажа – МАЙНАТА ВИ! Няма да ни убиете. Ще си платите за всичко. За всеки прокуден българин, за всеки съсипан живот, за всеки откраднат лев, за всеки изяден вчерашен хляб, за всяко българско дете незнаещо български! За това, че превърнахте родината ни в държава на мафията.

Ще водим тази битка до край и ще ви видя в затворите. И внуците ми ще говорят български…

Георги Борисов Георгиев, Фейсбук

източник