Толкова исках да вярвам, и ѝ вярвах, а тя ме предаде:

Треперя, когато тя ми звъни денем и нощем: на работа, у дома, търси всевъзможни начини да се свърже с мен. Понякога просто мълчи, но аз не се и съмнявам кой се крие в другия край на телефонната линия.

Тя е моята бивша приятелка, бившата ми любов, бившата ми съпруга, просто – бившата. С Венета се запознахме в обща компания и за кратко ме покори със смеха си, красотата и веселия нрав. А когато ме предпочете пред останалите мъже, не знаех къде да се дяна от щастие.

Щастието ми беше толкова необуздано, глупаво! Последваха безсънни нощи, звезди, цветя, и копнеж от непоносимото желание за интимност, първите плахи опити и екстазът да я притежавам. Няколко месеца по-късно двамата се преместихме в първото ни “гнездо” – нает апартамент, с очукани стени и течащ таван.

На нас ни се струваше, че няма по-прекрасно място на земята, защото бяхме млади, влюбени и щастливи. Тя украси дома ни, с любов го подреди, създаде уют. Аз бях неин роб, следвах я на всяка крачка, готов на всичко за любимата. Дали тогава се карахме?

Не си спомням, но си спомням много добре как се сдобрявахме. Това беше най-прекрасното време в живота ми. Изминаха години. Очуканите стени в апартамента под наем се превърнаха в покрити с тапети панели в собствения ни дом, ала не под ръководството на Венета, а от опитни дизайнери. В детската стая забавните играчки бяха безжалостно сменени с компютър и различна апаратура, но след това и тази стая опустя. Съпругата ми спря да ми обръща внимание, да ми приготвя вкусни ястия и да ме очаква с нетърпение.

Сега имаше нови хобита – фитнес, козметик, фризьор, стилист и т.н. У дома, вместо нея, ме посрещаше домашната помощница. Венета се прибираше късно през нощта и радостно ми разказваше как е минал денят й, с какви нови парцали е напълнила гардероба си.

Накрая ме питаше какво мисля за пръстена, който й е подарък от нейната “приятелка”. Не се интересуваше как съм аз, обаждат ли се децата, грабваше телефона и до късно обсъждаше нещо неизвестно с кого.

Всичките ни разговори се свеждаха до това, къде ще почива през уикенда и колко пари ще й отпусна. Ако внезапно станеше любяща, със сигурност знаех, че в крайна сметка ще последва друга молба за пари. Не, не й отказвах нищо – все още я обичах … или по-точно обичах спомена за жената, в която се влюбих. Някъде в дълбините на душата ми червеят на съмнението започна да ме гризе. Веднъж я попитах има ли друг, а тя възмутено отговори, че съм единственият мъж в живота й.

Толкова исках да вярвам, и й вярвах. Децата ни пораснаха: дъщеря ни се омъжи, а синът ни замина да учи в чужбина. Аз остарях, но Венета си оставаше млада: пластични операции, курорти, грижеше се добре за себе си. Съпругата ми изглеждаше чудесно и все още привличаше погледите на мъжете. Може би животът ни щеше да продължава по този начин, ако един злополучен ден не се почувствах много зле – имам болно сърце.

Секретарката извика лекар, сложиха ми инжекция, положението изглежда се нормализираше. Но за първи път от години реших да отложа бизнес срещите си и да се върна вкъщи по-рано. Предчувствайки каква изненада ще направя на съпругата си, не я предупредих предварително. Пътьом се отбих в магазините, купих вино, цветя, някакво златно украшение, което знаех, че харесва, и тихо се прибрах.

Тя седеше в дневната с гръб към входната врата и говореше по телефона. “Как си, скъпи? Разбира се, че обичам само теб! Защо ревнуваш? Вече знам как да се справям с “портфейла”. Нека го оскубя още малко и тогава ще бъда завинаги твоя.” Замръзнах на прага … Цветята с леко шумолене паднаха на пода… Гласът й звучеше странен и далечен през оглушителното бучене в главата ми. Сърцето ме скова, притъмня ми пред очите…

Дойдох на себе си в болницата и първото нещо, което направих, бе да помоля да не пускат жена ми при мен. Оттогава не съм я виждал. Адвокатите ми уредиха развода, купих й апартамент, дори й прехвърлих пари в банковата сметка. Но сега тя постоянно звъни… Обажда се денем и нощем, опитвайки се да ми каже нещо или просто плаче. Защо не си смених номера? Не знам, предполагам, че съм й благодарен, че все пак извика Спешна помощ. Това означава, че в нея е останало нещо човешко и може би късче любов от миналото.

източник