Точно тя не му позволи да бъде щастлив: Питам се коя от двете е истинската вдовица:

Неотдавна се навършиха осем години от смъртта на татко. От сутринта слушам как майка ми хълца в съседната стая. Не спира да плаче и да нарежда колко хубаво са живели, как са се обичали и подкрепяли. Едва я издържам. Иска ми се да я хвана за раменете, да я разтърся силно и да изкрещя в лицето й, че заради нейното себелюбие и егоизъм баща ми напусна този свят съсипан. Точно тя не му позволи да бъде щастлив. Манипулираше го и използваше силната му любов и привързаност към мен.
Бях на 7 години, когато родителите ми започнаха ужасно да се карат.

Майка ми ругаеше на висок глас, обиждаше татко, наричаше го мръсно нищожество, сипеше върху него грозни и жестоки думи. Тогава за първи път чух да се говори за любовница. Не знаех какво означава това, но усещах, че е нещо лошо и заплашва всички нас. Винаги когато ставаше дума за нея, баща ми мълчеше и не смееше да възрази, защото всеки негов опит за обяснение докарваше на майка ми сълзи и истерия. Така в детската ми душа покълна ненавист към любовницата. Тя беше всичко ужасно. Представях си я като страшните вещици от детските приказки.
Година по-късно, използвайки отсъствието на майка ми, баща ми ме облече хубаво, среса дългите ми коси и ме изведе на разходка.

Беше приказен ден. Ходихме на кино, хапнахме пица и сладолед, а после ръка за ръка стигнахме до една чужда къща. Баща ми позвъни и след минута вратата ни отвори висока красива жена. Щом ни видя, тя се усмихна мило и с жест ни покани да влезем. Спомням си, че докато разглеждах дома на непознатата и хвърлях по едно око на детското по телевизията, тя и татко разговаряха. От време на време жената ме поглеждаше и въздъхваше. Когато си тръгнахме, тя ми подари голям шоколад, целуна ме и заръча на баща ми пак да ме заведе. Преди да стигнем у дома, той се наведе към мен, повдигна леко брадичката ми и тихо каза: „Яни, няма да казваш на мама къде сме ходили, нали, мила? Това ще бъде нашата тайна.“ Кимнах сериозно и стиснах още по-здраво шоколада.

Често след това гостувахме на онази жена и всеки път тя беше все така мила и добра. В нейния дом беше спокойно и уютно. Години по-късно научих, че тя – Мери, е омразната любовница на баща ми. Но в онези дни не се замислях коя е, каква връзка има с татко, защо тайно й гостуваме. Тези срещи правеха и трима ни щастливи. Техните лица сияеха, а аз винаги с удоволствие чаках големия шоколад, с който Мери ме изпращаше.
Напразно се стараех да пазя тайната. С времето майка ми заподозря къде се разхождаме с баща ми и защо се връщаме все така радостни. И скандалите отново завладяха дните ни. Не исках да слушам как се карат, но от виковете на майка ми къщата кънтеше.

Добре помня как го заплашваше: „Мръсник, скъпо ще си платиш! Как можа да я заведеш при онази? Ще си тръгнем и никога повече няма да видиш дъщеря си… Избирай – или ние, или тя!“
Една вечер, след като дълго стоях със запушени уши, изпитах неистово желание да накажа родителите си. В раничката си за училище сложих пакет солети и шише с вода и тихичко се измъкнах на улицата. Бях решила, че повече няма да им бъда дете. Но нощта се случи студена и дъждовна. Стоях навън, мокра до кости. Умирах от студ, но упорито стисках зъби. Нямам представа колко време съм висяла навън… Когато дойдох на себе си, лежах в топлото си легло. Мама ми слагаше кърпи с оцет на челото, а в дъното на стаята баща ми седеше с наведена глава. Дори в онзи тежък момент тях нищо не ги свързваше. Татко стискаше юмруци, а майка ми сумтеше: „Ти си виновен за всичко. Тя избяга заради теб.“

Баща ми никога повече не ме заведе в дома на красивата Мери. Като попораснах, разбрах, че тя е Любовницата. Тогава не осъзнавах, че е и истинската любов на татко. Те се разделиха и така татко доказа, че за него аз съм най-важна на този свят. Знаех, че на него винаги мога да разчитам. Двамата бяхме сродни души – имахме еднакви интереси, харесвахме едни и същи филми, обичахме еднакви ястия, обичахме да правим заедно определени неща. Между нас съществуваше специална връзка.
Въпреки че баща ми избра да остане в семейството, вместо да отиде при любовницата си, майка ми не спря да трови живота му. Непрекъснато го мачкаше, дебнеше го, изнудваше го, че ако се върне при онази, скъпо ще си плати.

Колкото татко се опитваше да се помирят и да живеем спокойно, толкова повече тя се озлобяваше. Ден подир ден, година след година живяхме в ад. Вече не бях толкова малка и разбирах, че майка ми не обича баща ми, че всъщност го мрази и не иска да му позволи да бъде щастлив с другата жена. Самата тя беше дълбоко нещастна и се чувстваше добре единствено когато го държеше като окован за себе си… А татко е имал право да бъде с любимата, да обича и да бъде истински обичан. Знам, че дори да бяха се развели, аз винаги щях да остана неговото малко момиче. Той можеше да си тръгне и да бъде с Мери, но избра да разбие своето сърце, а не моето.

В крайна сметка омразата, всекидневните кавги и непрекъснатите обвинения от страна на мама съсипаха здравето на баща ми. След като той почина, злобата на майка ми се изпари и тя влезе в ролята на дълбоко опечалената вдовица. Сякаш не беше го тровила и манипулирала, не го беше заплашвала, не беше убила копнежа му да обича и да бъде обичан.
Неотдавна срещнах Мери на гробищата. Въпреки че отдавна не я бях виждала, я познах. Мина като сянка покрай мен, без да ме забележи. На гроба на татко заварих запалена свещ, цветя и голям шоколад… И сега, докато пиша тези редове, очите ми са пълни със сълзи. Боли ме за неизживяната любов на баща ми и Мери. Срамувам се от подлата и отчаяната битка на майка ми да запази т. нар. наше семейство. И се питам коя от двете е истинската вдовица? Съпругата, която отрови живота на татко, или отхвърлената любовница, подарила му най-истинската любов?
Яна

източник