Тъжна жена: Десет години след сватбата си живях като в меден месец,а сега:

Десет години след сватбата си живях като младоженка. Мъжът ми Николай безумно ме обичаше, носеше ми всеки ден цветя, грижеше се за мен .. От кафето сутрин до последните покупки вечер за вкъщи.

Беше едновременно идеален съпруг и страхотен любовник. Нямаше по-щастлива от мене! Сигурно не е трябвало толкова да се фукам с него пред хората, защото явно някой ми е завидял. Все си мисля, че може и черна магия да ми е направена.

Преди три години откриха на Ники заболяване, което след време ще превърне мозъка му и самия него в развалина.

Най-отчайващото за мен беше загубата на паметта му. Той започна да забравя елементарни неща, стана разсеян и безотговорен.

Като че ли болестта отключи в него невидими сили и те се развилняха. Мъжът ми се превърна в мързелив, досаден, непредвидим егоист, с когото е трудно да се живее! Придоби навици, които ме вбесяват – сумти или си бърка в носа, оригва се или непрекъснато дърпа ципа на панталона си. За него най-важното са неговите удобства .. Да яде каквото му харесва,да спи колкото и когато му се ще.. Да разхвърля дрехите и вещите си,да гледа любимите си предавания по телевизията… Аз станах роб на неговите прищевки.

Ако той поиска, трябва да седя до него и да му чопля семки,а после да му ги слагам в устата.

Съпругът ми вече не помни нашата любов,първата ни нощ.. Медения ни месец, любимите ни песни, любимите думи, които си разменяхме…

За секс да не говорим – от лекарствата, които пие, вече и през ум не му минава за него. Осъдена съм да виждам как мъжът, когото обожавах, си отива от мен и от семейството ни, всеки ден и всеки час. Лошото е, че с разума си го приемам и разбирам, но със сърцето – не мога. Сутрин се събуждам, поглеждам към неговата страна на спалнята и виждам хубавото му лице, черната му къдрава коса, която обичам да роша, любимите устни…

В мен се надига желание да го прегърна, да го събудя с целувка и ласка, както съм правила милион пъти. Не мога да повярвам, че някакъв зъл магьосник ми отне всичко това. Че всъщност в леглото до мен спи едно чучело с образа на мъжа ми, чужд и враждебен понякога човек, на когото невинаги може да се разчита.

Утре или вдругиден той ще започне да ме пита: „Ти коя си, какво правиш тук?”, или ще грабне ножа и ще ме подгони, защото ще си мисли, че съм крадец, влязъл в къщата ни. Лекарите казват, че това е неминуемо и нищо не може да се направи, освен да се забави този процес с лекарства. Голям грях е, но трябва да призная, че има моменти, в които си казвам: „По-добре да беше умрял, а не да мъчи себе си, а и мен по този начин.”

Дъщеря ми вече не иска да го доближава, не иска да говори с него. Но аз го съжалявам. А той, колкото по-зле става, толкова повече повлича и мен – аз също вече полудявам, станала съм избухлива и лоша. Искам си миналия живот, искам си мъжа! Уви, не мога да върна времето назад.

източник