Сварих го с чужда жена в семейната ни спалня, а последвалото не е за разправяне:

Трябваше да мине време, за да разбера, че ако обидата ти е нанесена от подлец, мръсник, негодник, нищожество, гадняр, простак, неблагодарник (останалите епитети добави ти, читателю), не си струва изобщо да се терзаеш, да късаш нерви и си съсипваш сърцето. Разочарованието е сигнал, че си допуснал грешка в избора на партньор, а причинената болка не заслужава прошка.

Светът е пълен с хора, които заслужават обич и уважение. А всеки от нас има право на втори шанс.
Сега се ядосвам, като чета как някои мъже и жени си съсипват психиката и се поболяват, че половинката им ги напуснала, подала молба за развод или са я хванали в изневяра. Ами дай му/й пътя, гледай си живота или си търси друго пристанище, където ще ти е спокойно и сигурно.

Единствено страшно е човек да загуби близък или да не може да му помогне при болест. Но да се тръшка заради отхвърлена любов или провален брак, не си струва. Това го говоря обаче сега, а преди пет години се поболях, когато разбрах, че съм пренебрегната и отхвърлена.
Обичах съпруга си, макар да виждах, че не е особено интелигентен – беше се задоволил с гимназиалната диплома и книжката си за професионален шофьор. Онова, което харесвах у него, освен красотата, високия ръст и къдравите руси коси, беше веселият му характер и вечната усмивка. А когато му казах, че съм бременна, той за миг не се смути. Подсвирна като хлапак, почеса се по главата и започна да се смее неудържимо:

„Значи ще ставам баща, а? Давай тогава бързо да се женим, горкото дете трябва да си има и мама, и татко!“ С което тотално ме спечели.
В интерес на истината с него се живееше леко, стига да не му се нарушаваше личната свобода и пространство, тъй като бе най-безотговорният човек на света. Никога не ми направи бележка дали е чисто, сготвено и изпрано, даваше ми половината си заплата, другото оставяше за себе си – за цигари и питие с приятели.

Но не допускаше да му се държи сметка къде и с кого ходи и кога ще се прибере. Примирявах се, защото го обичах, а и вкъщи с него наистина ставаше весело и забавно. Казваше, че истинският мъж оставя проблемите си пред външната врата и внася в дома си само радост и добро настроение за ближните.
Единственият му недостатък бе, че една жена не му достигаше.

Приказките за тази му слабост чух още след като родих, но не им се връзвах. Мислех, че ги пускат бивши негови приятелки, които ми завиждат. Трябваше да видя с очите си, за да се убедя, че живея с развратник.
Беше през пролетта, по това време. Някакъв грип ме свали отведнъж, заболя ме гърлото, носът ми потече, вдигнах и температура. Шефката нареди да си отивам вкъщи, за да не сея заразата, взех такси и се прибрах изненадващо. Щях да получа удар, като видях мъжа си и някаква жена с дълги черни коси да се мятат като разгонени животни върху спалнята.

Започнах да викам като луда и да я гоня, а той – вместо да каже нещо или я накара да се облече и изчезне – ми шибна два яки шамара. Хвана ме за косите, кресна да се разкарам и да не му преча на кефа. Изблъска ме към антрето и нареди да не се прибирам, преди да са минали два часа.
С последни сили се довлякох до кафенето на съседната улица, поръчах си чай, жената на бара разбра, че съм зле, и ми даде два аспирина.

Унасях се от високата температура, но щом видях, че двата часа минаха, се прибрах като бито куче, за да легна. Толкова зле се чувствах, че ми беше все едно кого ще заваря у дома. Нямаше никой, спалнята беше оправена, когато след няколко часа сън станах, установих, че дрехите и личните вещи на съпруга ми също липсваха.

Обадих се на дъщеря си, която следваше в София, за да й разкажа случката и да я уведомя, че ще подам молба за развод. За моя изненада, не ме подкрепи. Според нея всички мъже изневерявали – кой повече, кой по-малко, но баща й имал много положителни качества. Посъветва ме да помисля, преди да се развеждам, а след като заявих, че съм твърдо решила да се разделим, помълча, после каза: „Твоя работа, прави каквото искаш!“ И ми затвори. Явно, че и тя, като баща си, не обича да си създава проблеми и да се натоварва – си помислих и ми стана още по-тъжно..

В началото страдах, ревях и се тръшках от обида, унижение и самота. Режимът ми бе: на работа, вкъщи, пред телевизора и в леглото. Една вечер, докато гледах някакъв романтичен филм, усетих, че болката в сърцето ми е изчезнала и в него се е настанило някакво невероятно спокойствие, че мъжа, който ме нарани, вече го няма. Че целият този ужас с неговите изневери е зад гърба ми, преживяла съм го, а не ми предстои. Защото, рано или късно, щеше да се случи. Почувствах се като човек, прескочил трапа след тежка болест.

Нито за миг не съм съжалила, че се разведох. Оттогава изобщо не се връщам към миналото. Но продължавам да търся отговор на въпроса: Защо, след като го сварих с чужда жена в семейната ни спалня, аз изядох шамарите?
Маргарита от Плевен

източник