Старецът лежеше в болничното легло. Лекарите знаеха, че той е важен човек, но също така знаеха, че напредналите технологии и скокът в модерната медицина са безсилни тук

Старецът лежеше в болничното легло. Германските доктори и екипите им се суетяха около него. Знаеха, че той е важен човек, но също така знаеха, че напредналите технологии и скокът в модерната медицина са безсилни тук.

Знаеха, че могат да помогнат донякъде, но колкото и да бяха напреднали, никой не живееше вечно. Телата се чупят. Поправят ги, но понякога се чупят необратимо. Човешкият ум… той все още беше мистерия.

А човекът в това болнично легло, беше успял във всяко едно отношение. Бе имал дълъг и щастлив живот. Отгледал бе 3 деца, внуци, пра-внуци. Скоро бе отпразнувал 114-тият си рожден ден, но после здравето му рязко се влошило.

Старецът имаше огромен успех в работата си, постигнат чрез постоянство. Германците ценят постоянството… и точността. Обаче в живота, колкото и да си постоянен, колкото и да си точен… никой не живее вечно!

Умът го предаде и започна да не го слуша – Деменция! – казаха лекарите. Наложи се да бъде под постоянно наблюдение, за това семейството на стареца нае сестра, която да е постоянно до него.

Той ту си спомняше кои са те, ту не ги разпознаваше. Понякога говореше на странен език. Събуждаше се по изгрев, уплашен, че не е издоил козите навреме. Или че не е смлял жито и майка му няма да има от какво да омеси днешния хляб.

В тези моменти ставаше от леглото, махаше всички системи и се налагаше да викат санитарите за да го успокоят, а понякога се налагаше дори да му бият успокоителни.

Спомняше си за селото, в което бе израснал, там, в полите на Родопите. Селото, което от много години не съществуваше.

Почти през целият си живот, старецът бе работил в банка. Емигрирал съвсем млад – на 17 и животът бил благосклонен към него. Изучил се. Намерил си работа. Късметът му го преследвал навсякъде.

Но той никога не говореше за страната, в която беше роден. Никога не говореше за България. Беше смъртно обиден на всички корумпирани политици и държавници, които превърнаха в пустош най-красивото място на планетата.

Отвращаваше го собственото му безсилие, което сякаш изпълваше дробовете му с отрова. Отвращаваше го отказът на хората да се борят. Наведените глави. Примирението.

За това замина и реши да забрави. Всичко! Да изтръгне чак от корен обичта към Родината си. Защо? Защото разбираше, че е все едно да обичаш потъващ кораб – може за известно време да поживееш на него, но в крайна сметка рано или късно ще се озовеш на дъното.

Напусна!

Ожени се за красива, руса, немска принцеса и превърна нейната Родина в своя. Не се върна никога повече в България. Не говореше на български. Не предаде традициите на децата си и те дори нямаха представа, какво красиво място бе напуснал баща им.

А днес старецът чуваше гайди. Звукът им се извисяваше и спускаше във въздуха, като полет на птица. Сърцето му се разтуптя с ритъма на тъпана. Днес го заливаха спомени за онзи пролетен ден, преди сто години, когато въздухът тежеше от аромата на цветовете, които избуяваха упорито от овощните дръвчета и градините на хората.

Пролетта, когато всичко се пробуждаше. И там в Родопския Балкан, някой, като с магия събрал от всичките краища най-добрите гайдари и те надуват и свирят на гайдите си, и дори цветята ги обсипват с гостоприемството си. Всички хора, които са се събрали, само стоят притихнали и слушат мелодията, която все тъй се извисява и спуска.

Старецът днес бе в тази тълпа, а после някой грабна ръката му и го поведе – една красива девойка с червени устни и рози в косите. И завиха едно хоро, както си е традицията, обратно на часовниковата стрелка, сякаш времето е спряло и изобщо няма значение. Старецът можеше да се закълне, че в този ден и в този час никой на хорото не остаря и с минута и за това и никой не се пускаше – хванал ли си се, играеш до край!

– Как сте? – попита учтиво немската сестра и попи потта от лицето на стареца.

Те не изпитват емоции! Или по-точно изпитват, но от малки ги учат как да ги прикриват. „Емоционален“ за германците е обида. Старецът се съгласи да следва техните правила.

Всъщност доста бързо свикна с тях. Те играят по правилата. Такава е тяхната същност. За това нещата вървят напред… но днес, когато усещаше, че краят е вече близо, старецът не искаше да сдържа емоциите си и те идваха една след друга, като отдавна чакан гост. Една след друга…

Ето! Вече е лято! Земята щедро раздава на работливите селяни от благата си. Старецът счупи една прясно откъсната диня в дървото, а звукът, който динята издаде, като се разпукваше бе по-сладък от всичко. Седна той под ореховата сянка на едно дърво и лакомо отхапа от свежия плод. Соковете се разтекоха по лицето му. Той бръкна в джоба си и отвори пергамента. Сети се, че носи пресносолно козе сирене. Този обяд го насити, тъй както никой служебен обяд не го беше насищал. Интересно – не мислеше за черния хайвер и скъпото шампанско… в този последен миг мислеше за Българската диня и козето сирене.

Затвори очи и полетя. През лъскавите сгради. Над подредените паркове. Над правите магистрали и движещите се нови коли. През полята и скалите и… Ето го! Ето го Балкана! Полетя към едно възвишение и можеше почти да я вкуси – Свободата! Погледна към ръцете си и те вече съвсем не бяха стари и немощни. Бяха силни. Млади!

Тогава чу с новия си слух, плътния глас на овчаря, който пасеше стадото си нейде. Той пееше! Старецът затвори очи. Дишаше и слушаше, а думите вибрираха във вените му – „Девойко мари убава, девойко! Сипни ми винце, да пия, Девойко!“

Сълзите сами потекоха от очите му. Не бе плакал от години.

Старецът погледна надолу с новите си очи и видя някакви непознати хора в далечината. Бяха нарамили цялата си покъщнина сякаш заминаваха.

– Ей! – викна им старецът с новия си силен глас – ЕЙ, ХОРА..! Къде отивате? Къде? ТУК Е РАЯТ! – а ехото разнесе гласа му през мъглите на Балкана, които се разсейваха бавно, за да отстъпят ред на слънцето.

– ТУК Е РАЯТ! – извика за последно старецът.

Сестрата вдигна телефона и набра номера, който ѝ бяха дали.

– Ало! Да! С прискърбие Ви съобщавам, че баща Ви си отиде. Не изпита никаква болка. Отиде си в мир. Моите съболезнования! Моля? Ами… да, всъщност каза нещо преди да си отиде. Каза – Тук е Раят!