След злополука тя попада в нов свят: Разбрах какво е да си между живота и смъртта:

Докато чакахме да завърши строежът на новата ни къща, мъжът ми, нашият син и аз живеехме на къмпинг в една каравана. Беше хубава пролетна вечер. Най-после дъждът беше престанал. Родителите ми бяха дошли да ни видят. С майка ми отидохме до тоалетната. Аз носех обувки с висок ток. Стълбите бяха още мокри от дъжда. Подхлъзнах се, полетях надолу и се приземих със силен удар на опашната си кост.

Бях в тунел от пухкав памук
Не почувствах никаква болка. За сметка на това се понесох с вихрена скорост из един широк сив тунел. Най-горе забелязах светеща точка, която нарастваше, защото приближавах към нея. На излизане от тунела се озовах сред ярка светлина.

Материята наоколо приличаше на пухкав, лек памук. Почувствах се добре дошла на това място. Облада ме чувство на огромно щастие и радост. Нямаше никакви звуци. Извърнах се надясно, където видях прекрасна и дълбока морскосиня нощ, изпъстрена с няколко облачета. Върху едно от тях забелязах малка къща и градина с цветя и дървета, заобиколени с ограда от светло дърво.
Близко до входната врата се беше събрало моето семейство, всички се усмихваха. Даже починалите ми баба и дядо бяха там. Сякаш ме чакаха, имаха щастлив вид. Нямаше нужда да разговаряме, защото общувахме телепатично.

Баща ми възкликна: „Виж, това е новата ти къща! Нали е много хубава!“
После облачето се отдалечи, но аз не по-чувствах тъга и продължавах да съм щастлива.

Започнах да плувам из меката, прозрачна светлина сякаш бях част от нея. У мен растеше чувството на любов и съчувствие към човечеството и човешките страдания.
Накрая се върнах обратно в тялото
Изведнъж се намерих отново в тялото си. Обхвана ме мъчително чувство. Бях седнала на земята с крака извити надясно, подпряна на лявата си ръка. Това беше позицията ми при падането.
Все още не изпитвах никаква болка, затова помислих, че съм парализирана.
В спешното отделение на болницата не установиха никакви травми.
Не бях вярваща, но тогава си помислих: „Ако Господ съществува, току-що го срещнах!“

На другия ден отидох на работа, никъде нищо не ме болеше, но психически бях доста разклатена.
Питах се: „Нима това бяха халюцинации? Да не би да съм полудяла?“
След като отминаха няколко седмици на недоумение, животът тръгна по старому. Реших да се опитам да разбера от книгите какво точно ми се беше случило. Попаднах обаче на прекалено мистериозни четива, в които не намерих отговор.
Години мълчание
Бях напълно неспособна да говоря за това. Страхувах се да не ме вземат за луда.

27 години след случката започнах психотерапия и споменът отново изскочи ярко в съзнанието ми. От едно телевизионно предаване бях научила телефонния номер на асоциация, която се занимаваше с подобни случаи. Обадих се.
Благодарение на хората, които срещнах там, успях да говоря свободно за преживяното и така да се измъкна от мъчителната изолация, в която живеех.

източник