След дълги години в чужбина, тя се завърна в България, но видя неща, които я ужасиха:

Всичко това е по действителна история. Броени дни преди Коледа реших да ви разкажа тази история. Тя е на наша читателка. Жена, която се е върнала от така желаната от всички ЧУЖБИНА. Не, тя не е луда. Просто е решила, че е най-добре да се върне там, където са нейните близки и роднини. Там, където е израснала.

Да се върне в своята родна земя. Да остарее в България. За съжаление, това не е нейният щастлив край. Това е по скоро приказка на ужасите… Какво се случва, когато се върнеш в страната си, след години, през които си бил далече? Какво откриваш? Какво виждаш…какво те ужасява? Една емигрантка споделя…„Първо ще ви разкажа защо заминах.

По същата причина, поради която и вие вероятно искате да заминете: от отчаяние. Събудих се една сутрин и осъзнах, че не мога да живея повече така. Нито аз, нито моето семейство. Бях безработна от половин година. Съкратена.

Дума, която допреди това никога не бях използвала. Съкратиха ме след близо 20 години усилена работа в една фирма. Изгониха ме като мръсно куче, просто, защото имали нужда от „ново попълнение“- човек със свежи идеи. Беше изключително болезнено, защото изведнъж осъзнаваш, че се чувстваш непотребен. Ненужен никому. Неоценен през всичките години, през които си работил съвестно и отговорно.

Първият месец прекарах като в някакъв унес. Не знаех какво да правя и накъде да поема. Все още чаках някакви обезщетения, затова не се отчайвах. На втория и третия месец отчаянието ме хвана в пипалата си. Изстиска от мен цялата сила, която някога бях имала. Превърна ме в една слаба жена, която по цял ден се чудеше какво да прави, къде да отиде, как да си намери работа…
Живеех в малък град в провинцията.

Там не е лесно да започнеш нова работа. Можех да стана сервитьорка – нещо, което никога до момента не съм работила, а и никой не пожела да ме вземе, след като видя, че съм прехвърлила 40-те. Другият вариант беше да мета улиците.

Наравно с циганките, които никога не бяха работили нищо друго. Аз, допреди няколко месеца уважавана и почитана – сега превърнала се в метачка. Потъвах все по-дълбоко в своя собствен ужас. Заплатата на мъжа ми не стигаше за нищо. Децата имаха нужда от нови дрехи, учебници. Пари за излизания. Аз не можех вече да им помагам. Не можех да допринасям за семейния бюджет. Започнаха скандалите. Отначало моят мъж прие нещата трезво и ме успокои, че ще си намеря работа. След това изпадна в едно от своите мълчания…накрая дойде обвинението, че нищо не правя, а по цял ден стоя у дома. Плачех и се молех да умра. Смъртта беше по-доброто решение, пред това да живея в този свят, където бях ненужна. Жалка и сама…поне така се чувствах тогава.

Спасението дойде четири месеца по-късно, когато моя приятелка ми предложи работа в Испания. Не мога да кажа, че приех светкавично. Мисълта, че трябва да се разделя с децата си за неопределено време ме съсипваше. Но мисълта, че ги държа гладни – тя ме ужасяваше. Затова след много безсънни нощи аз реших да замина. Взех два чифта дънки – същите, които не бях сменяла от години, няколко по-дебели блузи и никакъв грим – отдавна не ползвах грим. Качих се на един автобус, който щеше да ме заведе направо там. Изпратиха ме мъжът ми и децата, махаха, когато автобусът потегли, но аз не ги виждах. Сълзите размазваха всичко.

Не мога да кажа, че не се страхувах. Не знаех къде отивам, не знаех езика, никога не се бях отделяла от семейството си. Приятелката ми нямаше да ме чака. Трябваше да сляза на гара в Барселона и някакси да стигна до нейния град. Питах, молих…все пак стигнах. В рейса имаше много роми, от години работили в Испания. Тогава за първи път се сблъсках с това, което по-късно открих, че е запазена марка за българите в чужбина – злобата. Никога няма да ти помогнат. Дори да те гледат, че лазиш. За сметка на това испанците ти помагат винаги- правят го на драго сърце и никога не искат отплата. Правят го, защото са хора.

Първата ми работа в Испания беше в един ресторант на километри далеч от всякаква цивилизация. Приятелката ми беше успяла да намери работа единствено там. После ме заведе в ресторанта. Дадоха ми малка стая тип килия и започнах в минутата, в която пристигнах. Работата беше тежка и уморителна, но все пак не очаквах друго. За един месец заплатата, която получавах се равняваше на две, които взимах в България. Говоря ви за времето преди години, когато и там още не ги беше ударила кризата. Пращах всичко на семейството си. Хранех се в ресторанта и не давах пари за квартира, така че единственият разход, който имах бяха цигарите. Мислех, че ме успокояват и ме отдалечават от ужаса на самотата, в който бях попаднала.

Няма какво да ви лъжа. В чужбина винаги ще бъдеш чужденец. Без значение колко години работиш, какво работиш и как се държиш. Винаги има малка частица от отношението им към теб, която се долавя. Но поне се отнасят с теб като с човек. В България и това го нямаше.

Прекарах 6 години в Испания. Не се върнах нито веднъж. Децата и мъжът ми идваха лятото. За Коледа бях сама. Шест Коледи, в които нямаш елха и не правиш вечеря за близките ти, просто, защото си сам. Шест години, през които си само ти и твоята самота. Хиляди безсънни нощи и безброй изплакни сълзи. Само човек, който го е преживял, може да разбере за какво говоря. Само човек, който е бил далеч от децата си знае, какво е да копнееш да ги прегърнеш, а да не можеш. Само човек, който е бил навън знае, какво е това. Няколко месеца след като започнах работата в ресторанта си тръгнах от малкото село. Започнах работа в града.

Гледах стари баби, работех по ресторанти. Чистех къщи. Гледах деца. Гурбетът ме научи, че месо не се яде само на празници. Научих се, че човек не живее само като скот и не мисли как да си плати тока. Научих се да бъда уважавана: в институции, пред хора, по улицата. Научих се какво е да казваш „Добър вечер“ на човек, който туко що си видял на улицата, само, защото така е прието. Не гледаха на мен като на куче. Плащаха ми толкова, колкото бях заработила. Не ме лишаваха от надбавки, каквито се полагаше и на испанците. Живеех като европеец.

Върнех се в България, защото не можех да понасям повече носталгията. Тя ме убиваше и разяждаше. Когато човек е далеч осъзнава, че започва да мисли само за доброто и забравя лошото. Забравих безработицата в България, която ме беше докарала почти до самоубийство. Забравих мръсните улици и убийствата, които оставаха безнаказани. Забравих ужаса, в който живеех допреди години. Забравих за корупцията и за лъжите. Помнех само доброто. Затова се върнах. При семейството си. В моята страна. Върнах се, за да работя, върнах се, за да живея.

Оказа се, че това е най-голямата грешка, която съм правила през живота си. Оказа се, че много съм грешала…но какво се случи – ще ви разкажа по-късно…“

Историята на една българска емигрантка продължава. За живота след като се върнеш. За ужаса, пред който си длъжен да се изправиш. За безработицата. Лошото отношение. Хората. Администрацията…

Една история по действителни събития. Една българка споделя или когато кошмарите се окажат реалност….

„Върнах се в България заради носталгията. Върнах се, защото се надявах, че нещо се е променило. Върнах се, за да бъда с децата си. И винаги ще казвам, че това беше моята най-голяма грешка. Напуснах Испания за една седмица. Без да се замисля дори. Всичко беше като сън. Сякаш летях към моята страна – в пряк и в преносен смисъл. Не осъзнах кога съм се озовала отново на моята родна земя. Не осъзнах, когато съм се прибрала. След години извън България разбрах, че нищо не се е променило. Всичко си е постарому. Дори вече е много по-зле.

Първото, което видях беше сивотата. Всичко беше сиво и мрачно. Сградите, улиците, хората. Всеки беше навел глава, никой не се усмихваше. В Испания бях свикнала с позитивизма на хората, с тяхното веселие и жизнерадостност.

Бях свикнала с хубавите сгради, чистите улици и подредените райони. Бях свикнала с уредеността на цялата страна. Тук отново всичко си беше такова, каквото го оставих. Когато се качих в колата при моето семейство, те веднага ме заляха с потока на черната хроника, която се случваше в страната ми. Правителства, които се сменят като есенни листа. Наводнения, за които никога няма виновен. Убити, които никога не намират своите убийци. Корупцията, която остава постоянен участник в управлението на държавата. Бедността, която живее редом с нас. Всичко беше такова, каквото го оставих.

Следващото нещо, което забелязах беше отношението на хората към останалите. В магазина рядко срещах приветствие, рядко срещах любезност. Нямаше „Добър ден“, нямаше „Хубава вечер“. В Испания, без значение в кой магазин пазаруваш, винаги накрая ти казват: “Благодаря, че пазарувахте при нас“. И това бяха истински благодарности. И аз чувствах доброто отношение към мен. Тук има само студенина и груб език. Сякаш отиваш лично в техния дом и си някакъв натрапник. Сякаш бях направила нещо лошо на самите продавачки. Сякаш бях чужда в собствения си квартал.

Няколко седмици след пристигането ми в България започнах да си търся работа. Очаквах опитът ми в чужбина да не бъде оценен, но поне признат. За пореден път ударих на камък. Когато бъдещите работодатели чуеха на колко съм години, направо затръшваха вратата под носа ми. Не искаха да ме изслушат дори. Не искаха да чуят какво съм работила и къде. За тях бях една стара жена, която е прекалено далече от пенсия и твърде далече от намирането на работа.

Пробвах навсякъде: магазини, кафета, павильони…реших дори да чистя къщи. В Испания един дом се почиства за 50 евро. Тук ми даваха 20 лв. на ден и искаха да гладя, готвя, кося ливади и разхождам кучета…Въобще в България трудът не се оценява. Той се приема за даденост. Все едно съм длъжна да бъда благодарна, че някой въобще ми е обърнал внимание и ми е дал някаква си работа.

Тогава се сбъдна моят най-голям ужас. След като си бях тръгнала от България, за да помагам на семейството си…След като години наред бях далече от тях…Много Коледи, много други празници, рождени дни, самотни нощи…след като бях приета в една друга държава и работех наравно с нейните граждани, за пореден път се бях изправила срещу глада и мизерията в своята собствена държава. За пореден път се убедих, че съм никоя там, където се бях родила.

Изненадващо за мен, реших да се обърна именно към същата тази държава, срещу която се борих толкова дълго време. Обърнах се към държавата, от която усилено бягах. Не знаех откъде да започна. Регистрирах се в Бюрото по труда , но ми казаха, че не осигурявали финансова помощ на безработни. Друга институция го правила. От другата институция ме върнаха. Не съм си носила диплома.

Накрая, няколко дни по-късно, след много документи и много ксерокопия на същите тези документи, аз най-сетне се наредих на едно гише. Смешното е, че България продължава да издига на пиедестал гишетата. В Испания те канят в една стая, ръкуват се с теб, сядаш на стол в кабинет и обясняваш проблема си. В България стоиш прав пред малко и мърляво прозорче и на дълго, и на широко обясняваш историята на своите проблеми, докато другите зад теб те слушат в захлас. Започнах със своя разказ…когато бях прекъсната:

– Ама какви помощи искате от нас, трябвало е да се регистрирате до три дни след като сте се върнала. Нищо не можем да направим…следващият! – изкрещя мъжът зад социалистическото бюрце.

– Но аз нямам работа. Безработна съм. Не исках да идвам досега, защото си търсех работа. Не искам помощи, не искам милостиня. Искам само да работя.

– Знаете ли какво ще ви кажа – отговори мъжът зад гишето – по-добре беше да не се връщате изобщо. Така е в България. Емигрирайте отново…

Тръгнах си от гишетата и касите с насълзени очи. Държавен служител от моята държава ми каза да емигрирам. Държавен служител ме посъветва да не се връщам никога повече. Накъде отива тази държава…накъде отиваме всички ние? Не знам какво да правя сега. Може би ще се върна в Испания. Ще взема и семейството си и се надявам никога повече да не се върнем. Надявам се да забравим ужаса и мизерията, пред които бяхме изправени в нашата държава. Искам само да работя и да си изкарвам прехраната с честен труд. Искам този труд да бъде оценен, а не подценен. Искам просто да бъда възприемана като човек…искам децата ми да имат нормално бъдеще…“

източник