След 25 години брачен живот изневерих, за да натрия носа на съпруга си:

добавена преди 3 седмици Оставете коментар 482 Преглеждания

Каква бях аз наистина? Съпруга, но не любима – майка, но не почитана
Някои жени изневеряват от любов, а други – защото искат да почувстват тръпката на непозволеното. Аз изневерих, за да натрия носа на съпруга си. Омъжена съм от 25 години, със син на 22. Имам малък офис в двора на къщата ни и се занимавам с преводи. Понякога нямам много работа, но има дни, когато съм затрупана и за да се справя със задачите, се налага да работя до късно нощем. Доскоро животът ми беше планиран до най-малката подробност.

Сутрин ставах преди всички, правех закуска и кафе, разхождах кучето и се впусках към личните си задачи. Някъде към 12 ч се откъсвах за час-два, почиствах къщата, приготвях храна, хапвах на крак и отново се връщах в офиса. В края на деня бях толкова уморена, че ми се искаше да легна и нищо да не правя. Всекидневието ми не се различаваше от това на обикновена съпруга и домакиня.

Но намерих начин да се разбунтувам. Мъжът ми и синът ми са добри хора, мразят скандалите, говорят тихо и възпитано и са изключително привързани един към друг. Вероятно щяхме да сме перфектното семейство, ако двамата не бяха толкова мързеливи. Водеха се от правилото, че домакинската работа е само за жените и истинските мъже не се занимават с пране, пазаруване и готвене. Често се случваше да ги помоля да изведат кучето или да пуснат пералната и тогава следваше неизбежното възмущение: „Скъпа, толкова съм уморен.

Цял ден крак не съм подвил, а и шефът непрекъснато ми виси на главата.“ Или пък: „Майка ми, това си е женска работа. Защо ме караш да правя нещо, което не ми е по сърце. Нали работиш у дома, може да си починеш, когато поискаш.

Mайка решила да не подстригва сина си. Днес той вече е на 8 и е известен с косата си:

Да знаеш, че щом се оженя, жена ми ще се върти на пети.“ От думите им човек оставаше с впечатлението, че от сутрин до вечер си вея байрака, докато те, горките, се скъсват от бачкане. Според моето семейство, щом офисът ми се намираше на практика у дома и самата аз съм си шеф, значи разполагам с безкрайно свободно време. И никой от тях не помисляше, че съм живо същество и имам нужда от почивка.

Не забелязваха сутрин купчината мръсни чинии в мивката, разхвърляните им навсякъде дрехи, скимтящото на вратата куче или пък празния хладилник. Ставаха, закусваха, пиеха кафе и без да си разчистят масата, тръгваха на работа. Някъде към 17 ч синът ми звънеше и питаше какво ще има за вечеря. Ако менюто не му харесаше, с наставнически тон нареждаше да сготвя нещо по-така. Но най-неприятно беше, че двамата готованковци срещаха подкрепата на родната ми майка.

Така я карах години наред, докато не започнах да се преуморявам прекалено много. Наближаваше 25-ата годишнина от сватбата ни и в един момент се запитах струва ли си да продължа. Със съпруга ми отдавна не бяхме интимни като преди, защото според него аз съм убивала желанието му с вечните си претенции. Оправдаваше сексуалната си немощ, опитвайки се да ме изкара виновна. Замислена, си дадох сметка, че ако утре се разболея, къщата ще потъне в мръсотия, сметките ще стоят неплатени, а за мен едва ли някой би се погрижил.

Вечерта на самия празник приготвих пържоли, нарязах салата, купих торта и вино. Гримирах се, облякох си красива рокля и зачаках. И ето ги и тях – баща и син. Гладни, а мъжът ми, както винаги, забравил, че имаме годишнина. „По какъв повод е всичко това?“ – попита той с пълна уста. Погледнах го гневно и отговорих, че днес навършваме 25 години от сватбата ни. „Баща, колко много си издържал. Браво на теб! – иронично се засмя синът ми, потупвайки „героя“ по гърба. Гледах ги как се тъпчат, а в ума ми бавно се прокрадваше мисълта, че ме приемат за даденост. Каква бях аз наистина? Съпруга, но не любима, майка, но не почитана.

Пoдмлaдявaщa cмec, кoятo изтpивa 15 гoдини oт лицeтo ви:

И тогава ми падна пердето. Дръпнах покривката на масата, чиниите се изтърколиха с трясък на земята, хвърлих им поглед на разярен бик и излязох. Докато нахвърлях дрехи в куфара си, чувах как оплакват съсипаните пържоли. Два часа по-късно седях във влака и мрачно се взирах в тъмнината. Не знаех къде отивам. Нямах план, просто в онзи момент исках да изтрия близките от живота си. Неусетно съм задрямала. Събуди ме пътникът, който влезе в купето. Мъжът поздрави и седна на отсрещната седалка. Огледах се и установих, че сме само двамата. Безразлично се канех да обърна лице отново към прозореца, когато гласът му ме стресна: „Сиси, ти ли си?“ Господи, само един мъж се обръщаше толкова нежно към мен!

Беше преди толкова години. Отдавна спрях да ги броя. По онова време с Емил работехме заедно. Харесвахме се и помежду ни прехвърчаха искри. Желаехме се и тайно бяхме влюбени един в друг. Единствено фактът, че и двамата сме семейни, ни възпря да преминем границата на позволеното. Кой да предположи, че съдбата ще ни срещне отново! Скочих на крака и го прегърнах. От дума на дума, Емил ми разказа, че се е развел и сега отива в родното си село, за да си почине. Но щом ме попита накъде пътувам, наведох глава и дълбоко преглътнах сълзите си. Когато наближихме неговата спирка, внезапно старата ми любов ме погледна с онзи изгарящ поглед отпреди и каза: “ Сиси, ела с мен!“

В този вълнуващ момент телефонът ми иззвъня и на дисплея се изписа името на мъжа ми. С рязко движение изключих мобилния, взех сака и хванах ръката на Емил. Последвалите събития мога да опиша с една дума – рай. Огън и страст, чувственост, вълшебна, любовна наслада… Нищо не ме възпря да изживея най-прекрасните емоции в живота си. Благодаря на съдбата, която ми сервира невероятната изненада в момент, в който търсех себе си като човек и жена. Но почивката свърши и Емил трябваше да се върне обратно на работа.

Тя разплакала детето в самолета и всички пътници застанали на нейна страна:

Преди да се разделим, той ми предложи да бъда негова завинаги. Отказах му, защото осъзнавах, че когато страстта премине, връзката ни ще се превърне в поредната скучна рутина. Някъде вътре в себе си бях абсолютно убедена, че романът ни никога не би се осъществил, ако не бях толкова ядосана на мъжа си.

И ето ме със сака обратно у дома. В хола съпругът и синът ми стояха като надгробни плочи – тихи, тъжни, унили. Щом ме видяха, лицата им се озариха от радост. Днес всичко е различно. Оставих готованци, намерих притеснени близки. Вече не мърморят, чистят, простират, пазаруват, разхождат кучето и най-вече – не се отнасят към мен като към прислуга. Багажът ми обаче си стои приготвен – нека им напомня, че винаги мога да си тръгна, ако случайно забравят, че преди всичко съм жена, която заслужава уважение.