Синът – марионетка: На родната майка ръката е топла, на свекървата – студена:

Мила моя,
Много ти благодаря за подробното писмо. Трябва веднага да ти кажа, че в първия момент бях поразен. Изобщо не можах да повярвам в онова, което пишеш за връзката ни. Независимата амазонка разпердушинва маминото синче, нещо подобно, нали? Щом така искаш, ще ти кажа как те виждам аз: черният кожен панталон в действителност иска бял булчински воал!

Дори да не вземем предвид, че двете някак не си пасват, аз отдавна престанах да вярвам, че си бунтовничка по душа. Междувременно съм почти убеден, че с тези дръзки кожени дрехи искаше само да скриеш колко приличаш на онези, над чиято еснафска същност с удоволствие се присмиваше. В основата си ти си жена, която непрекъснато си представя романтичен и блажен брак! Всъщност аз нямам какво да възразя срещу това, стига да беше си държала на думата.

Не можеш ли да си представиш колко тежки и изнервящи бяха за мен постоянните ви битки? Ти знаеше много добре, че мразя караниците ви, които често завършваха с удари под кръста. Въпреки това, мила моя, ти не престана да упражняваш натиск върху мен.

Постоянно очакваше от мен да обединя в себе си двете лица, в зависимост от ситуацията, веднъж буен свободен дух, после почтен и надежден съпруг.
Но да караме поред: в първия момент понечих да хвърля писмото ти в кошчето за боклук. Просто не можах да повярвам, че така опростяваш нещата. Бях направо изумен. И невероятно ядосан. Но после реших да прочета писмото още веднъж. И още веднъж. Вече минаха четири дни, седя зад бюрото и не мога да забравя писмото ти. Не проумявам колко неизречени неща са се събрали за три години.
Най-вече последното ти изречение не излиза от главата ми:

„Сега само от теб зависи как ще се развие връзката ни.“ Типично. Типично за теб. Ти винаги си била бърза. Със спонтанните си хрумвания и планове, на покупки, по време на отпуската (вярно е, аз обичам да преспя една нощ и тогава да взема решение, особено когато е важно). Така направи и като се изнесе от жилището ни.

Да започнем с нанасянето ти. Забрави ли, че именно ти държеше непременно да се нанесеш при мен? Докато аз размислях, ти събра вещите си и пристигна. Сигурно още тогава трябваше да се вслушам в присвиването на стомаха си. Никога няма да забравя как изведнъж се появи пред вратата на къщата с всичките си мебели. Може би трябваше да ти откажа още когато ти разби на пух и прах всичките ми възражения, че е по-добре първо да си потърсим друго жилище. Постарах се да намеря положителното в бързото ти идване. Но дълбоко в себе си се чувствах сразен.

О кей, при нашите финансови възможности изгледите да намерим нещо подходящо на пазара на жилища не бяха особено розови. С удоволствие признавам, че бях възхитен от твоя безкраен и непринуден оптимизъм. Често съм ти завиждал за еуфорията, в която живееше. Как само за няколко мига успя да подредиш бъдещето ни и го обрисува в най-ярки цветове – това издуха всичките ми съмнения като торнадо. Почувствах се истински еснаф с моите „разумни“ възражения. Помислих си, че с твоята лекота и увереност всички потискащи проблеми стават маловажни и второстепенни. Повярвах, че ще заживееш добре под един покрив с майка ми.

Знаех, че с мама няма да бъде никак просто. Винаги съм ти го казвал открито, но ти само се смееше и твърдеше: „Когато човек иска, може.“ Укоряваше ме, че го казвам само защото не искам да живея с теб. Все пак къщата е нейна и изведнъж се нанася една непозната. Като размислям сега, започвам да разбирам защо първата ви истинска среща не се увенча с желания успех.

Никога не ти я представих, както трябва, защото си мислих, че вие двете ще се справите. От днешна гледна точка това със сигурност е било грешка. Бил съм наивен, може би наистина съм се страхувал. Признавам го. Може би, ако ви бях представил предварително, нещата щяха да се развият другояче. Но аз се страхувах, че две властни личности като теб и мама неизбежно ще се сблъскат. Когато трябва да се правят планове и да се налага собствената воля, вие с мама сте напълно равностойни противници.

Във всеки случай много скоро се почувствах изложен на непрестанни удари от двете страни. Но го разбрах много по-късно. От едната страна беше ти с безбройните си идеи (веднага настоя да издигнем нова стена, за да имаме отделен вход). От другата страна мама, която живее в тази къща вече 28 години и естествено има право да пази собствеността си. С всичките й недостатъци. Ако ви приемех сериозно, означаваше да се примиря с живота в голямо семейство. Да се науча да живея с невинаги приятните изисквания на по-възрастните.

А ти, мила Лена, не искаше това още от самото начало. Мисля, че беше обзета от натрапчивата идея да се събереш с мен колкото се може по-бързо. Искаше да ме обсебиш, сякаш те беше страх, че мога да размисля. Да, да, буйната, независима амазонка…
Е, след като го направи, можеше поне да се опиташ да се разбереш с майка ми, да намериш общ език с нея. Но ти не направи почти нищо.

Вместо да я поканиш някой следобед на кафе и да си поговорите, започна да се оплакваш на мен. И то по обичайния си изискващ начин: накарай я да проумее, че трябва да стои далече от нашия живот, да се държи настрана, все пак тя е твоя майка и е еснафка. Поне веднъж не осъзна ли в какво положение ме поставяше? Непрекъснато се чувствах притиснат до стената. Като посредник и укротител в битката между две големи жени, които твърдяха, че знаят какво искат и какъв е животът.

Впрочем, в началото ти беше напълно съгласна, че тя ни готвеше, пазаруваше (и плащаше от джоба си) или че се погрижи за досадния ремонт на банята. Нали работниците идваха в седем сутринта. Тогава ти изрично настоя мама да запази ключа от жилището ни. Едва когато започна да смущава удобството ти, реши да поискаш тотална автономия. Много добре си спомням как един ден настоя веднага да си купим собствена прахосмукачка и как програмира на компютъра си домакинска книга за две лица. Изведнъж реши, че съботата трябва да бъде ден за почистване, за общо почистване. И това ти, жената, която преди умираше от смях и презираше вечно чистещите жени.

Вярно, аз се съгласявах с всичко. Вярвах, че е прекрасно най-после да организираме общото си ежедневие. И положих сериозни усилия да дам своя принос в почистването на дома. Само че трябва да бъдем честни и да признаем, че не се получи. Два или три пъти чистихме заедно и ентусиазмът ти угасна. Всъщност ти беше много удобно, че майка ми хващаше прахосмукачката и разтребваше, нали? Няколко пъти сготви вечеря, беше толкова въодушевена, че дори занесе няколко стриди на мама. Очевидно тя не беше много радостна, че вече няма да ядем домашните й ястия, но го преглътна, в истинския смисъл на думата.
В крайна сметка всичко си остана по старому. Само дето ти ставаше все по-немилостива към майка ми.

И изливаше яда си върху мен. За мен язвителните забележки, които мама пускаше по твой адрес, бяха също така непоносими като твоите остри и понякога груби думи. А ти го правеше дори пред общите ни приятели – нещо, което не мога да ти простя. Не можеш ли да разбереш, че аз обичам майка си? Не искам да мисля как щеше да реагираш, ако се бяхме нанесли в къщата на твоята майка и аз се бях държал към нея със същото пренебрежение.
След време ти отказа да приемаш каквото и да било от майка ми и това си беше твое право. Но защо аз трябваше да ям всяка вечер хляб и сирене, макар че за мама беше удоволствие да готви не само за себе си? Може би звучи смешно, но винаги, когато си хапвах фрикадели при мама, се измъчвах от угризения на съвестта спрямо теб. Във всеки случай нашето общо домакинство постепенно затъна в пясъка. И не е редно да обвиняваш за това моята майка, след като домакинството си е наша лична работа.

Без да забележа, аз все повече се смъквах между двата стола. Всяка от вас ме дърпаше към себе си, вместо двете да седнете и да си поговорите открито. Днес знам, че трябваше да се отбранявам, вместо постоянно да ви укротявам. По-добре да се беше стигнало до сериозен сблъсък, каквото и да беше произлязло от него. Но умът ми дойде твърде късно.
Вместо това аз ти позволих да засилиш натиска и слушах покорно постоянните ти наслоявания да мина на твоя страна. Какво очакваше от мен? Да изхвърля майка си от собствената й къща? И това, колкото и тъпо и еснафски да ти звучи, след всичко, което тя направи за мен (и за теб!)? Или да поема сам домакинството, за да не ви давам поводи за разногласия?

Колкото повече размишлявам над писмото ти: намирам, че ти опростяваш нещата, но не е само това. Ти си непочтена! Докато ти беше угодно, се държеше добре с майка ми. Но когато тя си позволи да те критикува, веднага се обиди и превключи на конфронтация. Отвори чекмеджето и веднага го затвори – край със свекървата еснафка.
Разбира се, че мама се чувстваше неловко, когато ти лежеше в градината пред къщата и се печеше без сутиен. Тя е на 58 години. Не беше особено тактично от твоя страна (макар че обожавам гърдите ти, все още). И в отношенията си с мен ти се стараеше да си облекчиш живота. От една страна, държеше да бъдеш равноправна. Но аз никога не съм изисквал от теб да играеш ролята на грижовна съпруга. Никога не съм го желал. Бях твърдо убеден, че ние двамата можем да създадем ново, съвременно съжителство. В съгласие с някогашната ни максима: без концесии, без конвенции. От друга страна обаче, твърде често си оставахме само с плановете. Когато трябваше да ги превърнем в действителност (вж. общото почистване в събота), издръжливостта ти бързо се изчерпваше.

Впрочем аз никога не съм те обвинявал, че си разглезена и претенциозна студентка. И днес не те обвинявам. Много добре знам, че преди изпитите работеше упорито по цели нощи. Мисля, че в тези периоди те подкрепях с всичко, което можех. Във всеки случай обаче очаквах от теб да вършиш всекидневната работа, когато бях под напрежение в службата. Точно в тези моменти обаче ти удряше отново камбаната на еманципацията. Пак според твоя (никога неизречен на глас) девиз: я стига, днес вече няма жени, които перат миризливите чорапи на мъжа си! Постоянно се чувствах заплашен от обвинения в мачизъм. Може би просто трябваше да поискам подкрепата ти, вместо да се впечатлявам от самоувереността ти и да ти позволявам да ме сплашваш. Днес това вече не може да ми се случи!
Мисля, че зад нападателното ти държание, зад дръзкото „Всичко може да се уреди“, се крие човек, който има силна нужда от сигурност и закрила. Ти си по-голяма еснафка, отколкото можеш да си признаеш. Това обяснява и защо не можа да се поставиш над дребните номера на майка ми. Ако наистина знаеше как искаш да живееш, обвиненията й нямаше да те тревожат.

Мисля, че в действителност ти искаше само да играеш главната роля. Искаше да бъдеш главната личност в живота ми. Впрочем ти си такава и днес – само че нямам никакво желание да ти го доказвам от сутрин до вечер и постоянно за сметка на майка ми. Защо поне веднъж не помисли и за мен? Не се ли сети, че в определени ситуации и аз имам нужда от морална подкрепа или помощ? Не е никак просто да живееш под един покрив с две жени, с които се чувстваш тясно обвързан и които ще се избият помежду си.
Да вземем примера със сватбата: пред другите ти вечно играеше ролята на дивачката, независимата, безгрижната. И изведнъж едва не се разрева, когато жената, с която повече от година си живяла под един покрив, ти предложи да си говорите на „ти“! Трябваше да се разбунтуваш много по-рано, имаше достатъчно възможности. Например, когато мама постоянно ти даваше съвети как да водиш домакинството. Тогава можеше да й отговориш, както подобава. Вместо това ти мълчеше, въртеше очи зад гърба й и накрая ми пълнеше главата с оплаквания от изнервящата ми майка.

По някое време започна само да стенеш. Защото така ти беше удобно. Докато пиша тези редове, от очите ми сякаш пада покривало: в крайна сметка ти беше тази, която настоя веднага и на всяка цена на „спонтанна“, светкавична сватба. На възражението ми, че трябва да почакаме, докато си намерим собствено жилище (правех го главно заради лошите ти отношения с мама), ти отговори, че се държа като дребен буржоа и съм чужд на реалния свят. Всъщност беше точно обратното. Ти искаше пълно господство над мен, удостоверено писмено с брачно свидетелство.
А що се отнася до майка ми, аз те обвинявам, че си изпускаше нервите пред нея и изливаше върху главата й онова, с което не можехме да се справим ние двамата. Тя се превърна в символ на онова, което ти не искаше да бъдеш, на никаква цена. Ти я превърна в свой враг и я използваше, за да прикриеш собствените си слабости и недостатъците на връзката ни.

А най-добре беше ние с теб да се караме помежду си. Мисля, че и аз нося отговорност за станалото. Вината е и моя. Ако все още искаш, аз също го искам. Можем поне да се опитаме да наваксаме. Ще видим, може би от това ще излезе нещо. Обади ми се.
PS.: Миналата седмица намерих чудесно двустайно жилище съвсем близо до площада, само 900 лева месечно.
Твой Лольо.

източник