Важно
Нашите се разделиха, когато бях на 10 години
По мейла получихме едно тъжно писмо от наша читателка, която се е подписала като „Абитуриентката“. Ние от Prekrasna.bg вярваме, че всичко ще се подреди и й пожелаваме попътен вятър и много щастие! Ето го и самото писмо с малки корекции:
Пиша ви, защото имам нужда някой да ме изслуша. Може би за повечето от вас тази история ще е сълзлива, но аз вече дори не плача. Плакала съм…
Много съм плакала, но сълзите не помагат и отдавна се примирих, че животът ми е прецакан. Поне на този етап.
Мама и татко се разделиха, когато бях на 10 години. Постоянно се караха и се обиждаха – неведнъж съм ставала свидетел на много грозни сцени.
Когато ми съобщиха, че се развеждат, една част от мен тъгуваше, но друга се радваше. Знаех, че никога повече няма да се събуждам от крясъци, няма да заспивам с подути от плач очи.
Малко след като нашите окончателно се разделиха, мама ми каза, че трябва да замине в Испания, за да работи. Обясни ми, че предпочита да се бъхти като чистачка, отколкото да работи в България нормална работа и да се чудим какво да ядем.
Боли много…
Въпреки възрастта си, аз я разбирах отлично и не й се разсърдих. Тя замина и аз останах да живея при татко и баба. Дядо ми отдавна почина. В крайна сметка и баща ми реши, че не иска да си губи времето тук и с един негов приятел – чичо Сашо, заминаха да работят на някакви кораби.
Баба се грижеше добре за мен, двете винаги сме се разбирали, но се разболя тежко и след 2 месеца напусна този свят. Завинаги!
Родителите ми дойдоха на погребението, но трябваше да се върнат обратно на работа. Тайничко се надявах поне мама да ми каже: „Дъще, ела с мен“, но не го направи.
Трябваше да завърша, защото за тях образованието ми винаги е било много важно.
И така останах съвсем сама!
Не можете да си представите колко е ужасно да се чувстваш сам като куче, в случай че имаш живи родители. Всичките ни роднини са разпръснати по други градове и села и ги виждам веднъж, най-много два пъти на година.
Няма да ви излъжа, че ми е адски криво. На бала си бях съвсем сама. Разбира се!
Избрах роклята, обувките и чантата с една приятелка, а толкова исках мама да си дойде за няколко дни. Имала работа и било невъзможно да си вземе отпуска.
На бала отидох пак сама и за първи път се почувствах… изоставена. Да, думата е изоставена!!! Понякога имам усещането, че никой не ме обича. Тъгата трайно се е настанила в очите и душата ми.
Но въпреки всичко, въпреки тъгата, въпреки умората, непукизма на всички, знам, че един ден ще успея.
Искам сега да си намеря работа, няма значение каква и да стана студентка.
И съм си обещала, че ако един ден се влюбя и родя, никога, ама никога няма да карам детето ми да се чувства така! Само аз знам колко ужасно боли…
Абитуриентката
