Съпругата ми се отказа от новороденото ни дете заради недъг:

Съпругата ми изостави детето ни, а освен това и поиска развод. Така започва моята история. С бившата ми съпруга се запознахме през 2013 г., а година по-късно се оженихме.

Поради финансови причини дълго отлагахме да имаме дете и най накрая след пет години решихме, че е време да се сдобием с наследник.

Синът ни се роди през един топъл августовски ден. За съжаление лекарите казаха, че имат лоши новини за нас – подозрение за синдрома на Даун. И двамата с жена ми емоционално се сринахме.

Два дни по-късно изписаха съпругата ми от родилното, а синът ми беше преместен в болница за недоносени деца. Близките ми се успокоиха малко и започнаха да обсъждат какво да предприемем за бъдеще.

В един момент осъзнах, че съпругата ми предпочита повече да се осланя на родителите си, отколкото на мен. Тогава разбрах, че никога няма да се измъкне от сянката на майка си и баща си.

За себе си бях решил, че независимо тежката диагноза на сина ми, аз не бих се отказал от него.

Мислех, че жена ми ще ме подкрепи, но вместо това тя подписа документ, че се отказва от собственото ни дете. И тогава се разведохме. Знаете ли, има жизненоважни проблеми, има и второстепенни.

Преди време вярвах, че няма нищо по-важно от кариерата ми, но ето че сега болният ми син мина на първо място. Всичко останало нямаше значение. За щастие началниците ми са свестни хора, проявиха разбиране и ми позволиха да изляза в отпуск.

В началото ми беше трудно. Хранех сина си с адаптирано мляко. Имах проблеми и със сменянето на памперсите, но с времето свикнах. Бях напълно сам и не знаех от кого да потърся съвет.

По-късно се свързах с фондация, която помагаше на деца със синдрома на Даун.Там видях и други деца като сина ми и осъзнах, че са сравнително адекватни, а не идиоти, както предполагах от самото начало.

Прочетох голямо количество литература за развитието на фините двигателни умения при децата през първата година от живота им. Книгите ми помогнаха много.

През едно от посещенията си се запознах с млада двойка, които си бяха осиновили дъщеря със синдрома на Даун. Постъпката им ме накара да се замисля колко можем да променим нечий живот към по-добро, но не го правим.

Колко неусвоена топлина и светлина ни трябват? Много хора мислят, че извърших някакъв героичен акт, щом отглеждам болния си син сам. А това семейство спаси чужд живот. След година и половина видях блога на момичето в Instagram: той е страхотен! Щастлива усмивка и душевен поглед.

източник