Родителите ми не приеха връзката ми с глухоням мъж и се опълчиха срещу любовта ни:

Обикнах глухоням мъж, въпреки несъгласието на родителите ми. Може би наистина има нещо вярно в твърдението, че съдбата ни е предопределена. Онзи ден започна с главата надолу. Будилникът не звънна, а преди да тръгна на работа, установих, че съм забравила някъде документите си за самоличност. На всичкото отгоре изтървах микробуса и се наложи да наема такси. Нещо ме смути в красивия шофьор, и все пак се престраших да седна в колата му.

Пътьом се опитах да го заговоря, но мъжът или не ме разбираше, или просто не желаеше да контактува с мен. Когато пристигнахме на адреса, поисках да платя, но той тихо поклати глава, правейки ми знак, че не е необходимо. До вечерта бях забравила за странния шофьор. Няколко дни по-късно, на излизане от работа, видях, че същият мъж стои пред офиса ми, а в ръцете си държеше цветя.

Щом ме зърна, той се приближи до мен, подаде ми букета и една бележка, на която пишеше: ” Здравейте, аз съм Кирил и съм глухоням. Мога да чета по устните. Онази сутрин ви харесах от пръв поглед, но се страхувах ви призная за недъга си. Ще приемете ли да вечеряте с мен?”.

Обърнах се и си тръгнах, без да взема букета. Ако това е шега, не беше никак смешна, но ако е истина, защо бих искала да имам подобна връзка! Всъщност от дълго време бях сама, но да се срещам с глухоням мъж, ми се стори невъзможно. На следващия ден Кирил отново ме чакаше, на по-следващия – също. Това продължи цели два месеца, докато накрая настойчивостта му ме трогна и приех да се срещнем на чаша кафе. Оказа се, че той наистина е страхотен човек. Комуникацията ни не беше лесна: Кирил внимателно четеше по устните ми, после ми отговаряше, пишейки на смартфона си.

Отначало се чувствах объркана, но с времето свикнах. Срещите ни ме караха да пърхам от радост, а през свободното си време учех езика на глухонемите.

Година по-късно Кирил ми предложи брак. Съгласих се веднага. За съжаление родителите ми не приеха връзката ни и се опълчиха срещу любовта ни. Майка ми стигна дотам, че се опита да ме убеди колко нещастна ще бъда, омъжвайки се за глухоням мъж. За тях чувствата ми бяха напълно неприемливи. Нито грозните им думи, нито скандалите, които вдигнаха, не повлияха на решението ми да се омъжа за любимия.

На сватбата от моя страна присъстваха само няколко приятели, родителите ми отказаха под предлог, че съм ги предала. Днес с Кирил сме съпрузи от седем години. Животът ми изобщо не се различава от това, което беше преди. Понякога ни е трудно в компанията на приятели, защото не разбират жестомимичния език и се издигат бариери в общуването, но всички проявяват търпение към съпруга ми.

Синът ни е научил езика на глухонемите и с баща си общуват без проблеми. За щастие той няма проблеми със слуха и речта. С родителите си не поддържам връзка: все ми все още не са ми простили. Единственото, за което съжалявам е, че не приех предложението на Кирил още първия път.

източник