Родители пребиват сина си до смърт, когато лекарят вижда какво държи в ръката си, сълзите започват да текат:

Това е история за едно 7-годишно момче с голямо сърце. Това е ужасна история, но все пак история, която всеки трябва да прочете.

Историята на Иван не е само за него, но и за милиони деца по света, които са принудени да преживеят един и същи кошмар.

Казвам се Иван и съм на седем години. Обичам майка си и баща си, но и много ме е страх от тях. Често ме бият и не разбирам къде греша.

Тази сутрин се събудих и отидох на училище. Научих се да бъда прилежен и учителят ме харесва.

Харесвам целия си клас, но нямам приятели. Затова обикновено през почивките стоя вътре и рисувам. Никой не иска да си играе с мен. Опитах се да се сприятеля с другите деца, но те ме отблъснаха и крещяха, че съм отвратителен.

Смеят ми се, защото всеки ден нося едни и същи скъсани дънки, една и съща тениска и същите скъсани обувки.

Един ден след училище влязох в съблекалнята и взех едно тънко яке, което висеше там от дълго време, изглеждаше, че на никого не липсваше. След това се прибрах сам през виелицата. Треперех от студ и ми беше трудно да вървя на силния вятър. Изведнъж някой ме бутна напред, паднах в снега и някой бутна лицето ми в него. Тогава казаха:

„Идиот такъв, никой не те харесва. Идиот!“

Ритаха ме в гърба и в корема, след което избягаха и ме оставиха в студения сняг.

Плаках. Не защото мръзнах или изпитвах болка, плаках, защото нямах нито един приятел, въпреки че харесвах всички останали хора. 

Веднага щом влязох през вратата, майка ми изтича и ме сграбчи за косата.

„Къде беше? Защо си толкова мокър и мръсен? Отвратителни деца като теб не получават вечеря, отиди си в стаята и остани там”. 

Направих както ми каза майка ми, влязох в стаята си и излязох чак на следващия ден, въпреки че бях много гладен и премръзнал.

Оценките ми ставаха все по-лоши и по-лоши, всеки път, когато баща ми разбираше, ме биеше здраво. Веднъж ме удари толкова силно, че не можех да мръдна показалеца си, никога не си върнах движението на показалеца си и всички деца ми се смееха за това.

Мина време и един ден ми беше много зле.

Мама и татко не се интересуваха, че ме боли. Вечерта лежах в леглото си и си пожелах само едно нещо. Искаше ми се да не ме боли повече, защото не исках да дразня мама и татко. Обичам ги толкова много, наистина.

На следващия ден в училище ни поставиха задачата да нарисуваме най-голямото си желание. Другите деца рисуваха коли, ракети и хубави кукли. Аз не го направих.

Не че не харесвам такива неща, но това, което исках най-много от всичко, бяха любящи мама и татко, така че нарисувах семейство. Майка, баща и синът им играеха игри и всички бяха щастливи. Докато рисувах, плачех тихо, толкова много исках да имам майка и баща, които да ме обичат.

Когато дойде мой ред да представя картината си пред класа, всички ми се смееха.

Застанах на катедрата и казах:

„Най-голямото ми желание е семейство“.

Тогава всички в класа се разсмяха още по-силно. Започнах да плача и казах:

„Моля, не ми се смейте, това е най-голямото ми желание! Можеш да ме биеш, можеш да ме мразиш, но те моля, не ми се смей.

Искам родители, които ме прегръщат и целуват, които ме взимат след училище и се радват да ме видят. Знам, че съм грозен и слаб, знам, че имам крив пръст, но моля, не ми се смейте.”

Учителят се опита да избърше сълзите ми, мисля, че някои деца ме разбраха, но много продължиха да се смеят.

Един ден, когато ми върнаха теста по руски, веднага видях, че имам лош резултат, знаех, че майка ми ще бъде много разочарована.

Страхувах се да се прибера вкъщи, но не знаех къде другаде да отида. Бавно се прибрах, не исках да стигам. Майка ми беше бясна.

Тя ме сграбчи и ме хвърли на пода, ударих силно крака си в един стол.

Тогава тя ме удари два пъти по главата, просто лежах, не можех да стана, имах силна болка и в крака, и в едната ръка, но мама просто ме остави там на пода.

Когато се върна, тя ми каза да разчистя бъркотията, когато татко се прибере, той ще се погрижи за мен.

Молех майка ми да не му казва нищо, но когато вдигнах поглед, видях, че той вече стои на прага.

Когато мама каза за теста, той ме вдигна от пода, разтърси ме и ме удари по лицето.

Тогава не помня нищо, събудих се в болницата. Погледнах ръката си, не можех да помръдна нито един от петте си пръста. Погледнах през прозореца и се разплаках.

Отвън видях родители да играят с децата си, да си хвърлят топки и да се прегръщат.

Знаеш ли защо плаках?

Не знам как се чувства едно дете в прегръдката на майка си, какво е чувството да те целунат. Родителите ми просто ме биеха, но аз все още ги обичам. Винаги съм давал всичко от себе си, бил съм прилежен в училище, но пак не ме харесват.

Един ден случайно разлях малко от чая си, след което пак ме удариха.

Изведнъж отново ме заболяха гърдите, казах на майка ми – но тя не се интересуваше. След време пак трябваше да отида в болницата, никой не дойде да ме види.

Лекарят каза, че мама и татко вероятно ще дойдат на другия ден, но не . Чаках и чаках, но никой не дойде. Все още обичам родителите си.

Два дни по-късно Иван почина от раните си. В ръката му лекарите намериха писмо, което той не беше успял да напише.

„Скъпи мамо и татко, ужасно съжалявам, че бях грозен, отвратителен и глупав. Съжалявам, че не успяхте да ме обикнете.

Никога не съм искал да видразня. Всичко, което исках мамо, беше да получа прегръдка, целувка и да ми кажеш, че ме обичаш само веднъж. Татко, просто исках да играеш с мен, да ме държиш за ръка на разходка или да ми пееш.

Знам, че съм срам за теб.

Никога няма да…“

Тогава сърцето на Иван спря да бие.

Тази история е взета от Русия и  сайта Pure-T , не съм сигурен дали наистина се е случило, но няма значение. Все още е невероятно важно!

Всички деца имат право да бъдат обичани. Но това се случва всяка секунда, всяка минута, всеки час и всеки ден. Във всички страни, всички градове и всички училища.

Домът на детето трябва да бъде свободен от насилие и безопасно място. Децата имат нужда от любов, нежност и близост, а прегръдката понякога може да струва много повече, отколкото бихте могли да си представите.

Специално историята на Иван е измислена – но никога не можем да си затворим очите за посланието.

Моля, споделете тази история с всички ваши приятели във Facebook, за да покажете, че никое дете не трябва да страда и да не се чувства обичано.