Родители изоставиха второто си дете поради тежка диагноза, но съдбата отново ги срещна години по-късно:

Изоставеното дете никога няма лека съдба. Това е една от онези истории от миналото, когато никой не е искал да признае, че в България се раждат деца с увреждания… Годината е 1986. В голяма окръжна болница в Северна България се ражда дете. Лекарите съобщават на родителите, че то е с тежката диагноза енцифалия и ще умре.

Съветват ги да подпишат декларация за отказ от родителски права. Майката изпитва известна несигурност, не иска да бърза с решението, но мъжът й и сестра му са категорични – семейството вече има едно по-голямо дете, ще си родят и друго, здраво. И Ана е оставена в Дом за деца с увреждания в родния град. Тя оживява – с диагноза олигофрения и с предопределената съдба да бъде прехвърляна от един социален дом в друг.

Междувременно родителите й заживяват с мисълта, че дъщеря им е починала, по-късно им се ражда още едно дете. А Ана расте без близки, много трудно говори, изключително затворена и плаха е, страхува се от стълбите, сънят й е нестабилен. И така до деня, в който я прехвърлят в Защитено жилище във Видин и там среща хора, готови да й създадат среда, в която да се чувства спокойна, уверена, да има право на свои желания и избор.

Назначен й е настойник – сърцата жена, която успява да спечели доверието на плахата Ана и да издири родителите й. Оказва се, че майката и бащата са на работа в Италия. С голямо вълнение настойницата разказва как първо е открила брата на Ана, но тактично премълчала защо търси майка му.

После успяла да се свърже с майката по телефона и да проведе трудния разговор, закъснял с цели 27 години. Когато разбрала, че детето й е живо, майката първо попитала дали момичето й ходи. Хората от Защитеното жилище не смеят да гадаят какво е почувствала жената в далечната страна, какво е говорила с бащата, брата и сестрата на Ана. Но само след два дни майката сама звъни на настойницата и съобщава решението на семейството да се срещнат с дъщеря си.

„Ана дойде при нас много уплашена, не беше свикнала някой да й обръща лично внимание, странеше от всички и беше безпомощна”, разказват от персонала на Защитеното жилище. Полека-лека започнахме да я учим да преодолява страха си от стълби, нощните събуждания, да произнася по-ясно някои думи.

И тя започна да се отпуска – да търси близост с нас, да показва нуждата си да прегръща някого и да бъде прегръщана. Трудно ни беше да й обясним какво е майка, баща, брат, сестра. Всъщност, най-добре разбра, когато те дойдоха и я взеха да им гостува за Коледните празници.

Тогава Ана се връща в Защитеното жилище със златните обици – ценен подарък от безценни хора. Дълго се гледа в огледалото. Носи и снимка на усмихнато бебе, която поставя на нощното си шкафче –това е племенницата й, дете на сестра й. Ана знае, че вече е леля. Има и GSM-апарат. Родителите й се обаждат от Италия и й говорят. Тя не може да им отвръща с ясни думи, но очите й говорят, смеят се, греят.

Когато получи колет с италиански плодове и сладкиши, с удоволствие устройва пиршество на приятелите си от къщата.Това вече е друга Ана, разказва настойницата й. Включихме я в пилотния проект за подкрепено взимане на решение. Много по-самостоятелна, уверена в себе си, с помощта на подкрепящата мрежа, която сме създали, тя решава каква чанта или козметика ще си купи, какво й харесва да прави, кои са приятелите й.

От пълната зависимост достигна до там, че я назначихме да дава дежурства – право, което се полага на най-добрите и напредвали в развитието си. Тъжното самотно дете е вече млада госпожица, на която хората от подкрепящата мрежа търпеливо и настоятелно обясняват какво означава да формулираш желанията си, как да ги обсъждаш с близките хора, как заедно да взимате важни решения. И разбира се, как да се грижи за себе си и за парите си, които получава от близките си и като инвалидна пенсия. Нещо, което досега никой не им е обяснявал.

източник