вторник , декември 17 2024

Разкъсваше ме мъката, че моята мила и смела майка никога няма да успее да види своя внук:

С ръка на сърцето мога да кажа, че това за мен бяха най-добрите времена и в същото време най-лошите.

Радостта, че очаквам първото си дете, беше помрачена от мисълта, че моята енергична и борбена майка, бавно губеше битката с рака.

В течение на десет години милата ми, яростна, независима и смела майка се бори, но нито една от операциите не беше успешна. Въпреки това, тя никога не загуби способността си да се усмихва. Едва на петдесет и пет години мама остана пълен инвалид.

Не можеше да говори, да ходи, да яде или да се облича. Докато с всеки изминат ден се приближаваше до смъртта, моят бъдещ син все повече наближаваше да се роди. Най-големият ми страх беше, че мама никога няма да може да види внука си.

Страхът ми се оказа напълно оправдан. Няколко седмици преди терминът ми да наближи, тя изпадна в дълбока кома.

Лекарите казаха, че времето й е настъпило и е напълно безполезно да поддържаме живота й изкуствено. Тя никога няма да се събуди. Със съпруга ми преместихме мама в дома й, на собственото й легло, и настояхме да й включат нужната апаратура. С часове стоях до нея, държах я за ръката, говорих й. Надявах се, че колкото и далеч да е, тя ме чува.

Февруари 1989 г., в седем часа сутринта родих сина си Джей.

Точно по това време мама е отворила очи. Щом ми съобщиха, че е дошла в съзнание, веднага взех телефона и й се обадих: „Мамо, чуваш ли как внучето ти плаче?“
– Да, да! Чувам!
Три думи. Три красиви думи.

  4-годишно момче на баща си: татко, прибери се вкъщи, мама не може да се събуди

Когато след изписването се прибрахме вкъщи с Джей, майка ми седеше на стола си, облечена и готова да ни посрещне. Сълзи на радост изпълниха очите ми в момента, в който положих сина си в ръцете й, а тя нежно го притисна до себе си.

Баба и внуче се оглеждаха един друг. Вече се познаваха. Бог ни подари още две седмици с мама. Две седмици, през които тя успя да се сбогува с баща ми, с децата и внуците си. Две седмици бяхме щастливи, а после мама тихо изпадна отново в кома и след като всичките й деца я целунахме за последно, лекарите изключиха апаратурата и я освободиха от болката, която ужасно измъчваше тялото й.

Спомените за раждането на сина ми винаги ще бъдат горчиви, но именно тогава се научих да ценя живота. Защото, докато радостта и скръбта са мимолетни и често се преплитат, любовта остава вечна!

Прочетете също

Мислите, че знаете? Ето колко време се варят картофите

Мислите, че знаете? Ето колко време се варят картофите

Времето за готвене на картофи може да варира значително в зависимост от няколко фактора, включително, …

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *