Преди 16 години заминах за работа в чужбина: Няма по-страшно изпитание от това да се изправиш пред заключената врата на бащиния си дом:

добавена преди 2 седмици Оставете коментар 10,033 Преглеждания

Не съм вярвал, че аз – мъж почти на 50, техничар до мозъка на костите си, доста мълчалив и дори скучен, според жена ми, ще седна пред компютъра не за да работя, а да пиша писмо.
Преди 16 години заминах за работа в чужбина, бързо се устроих и взех при себе си и семейството си. Малко след това почина баща ми и майка ми остана сама.

Никога не се оплака, не ме упрекна, не ми намекна, че няма кой да се грижи за нея – аз съм единствен син. Често се чувахме и тя всеки път казваше колко е добре и колко всичко й е наред. И само въпросът „Скоро ли ще си дойдете?“ издаваше, че всъщност е тъжна и много самотна.

С ръка на сърцето мога да кажа, че се грижех за нея, мислех я, не съм я изоставил, не съм я забравил нито за миг. Най-големият ми грях е, че не удържах на думата си. Всяка година си идвах в България през август, когато цялата фирма излизаше в отпуска, и това беше нашето време. Обикаляхме приятели и роднини, пътувахме на места, които й напомняха младостта с баща ми, а като напреднаха годините й, я водех по лекари и санаториуми. Ходехме заедно на кино, разхождахме се, канехме гости.

Тя ме глезеше с гозби и сладкиши, които обичах от дете.

Винаги ме изпращаше до входа на кооперацията и не идваше до летището… за да не виждам сълзите й. Аз пък все й обещавах, че този път ще направя всичко възможно да си дойда по Коледа или най-късно за Великден, а не чак през следващия август. Ето това обещание не спазих и се чувствам ужасно виновен.

Гешев: Ако се наведем сега, повече няма да можем да се изправим~

Да, дойдох си в началото на декември миналата година, но не за да прегърна майка си, не за да усетя аромата на нейния прочут кекс с канела, не за да ме посрещне с греяно вино и орехи, а за да я изпратя в последния й път. Не можех да се побера в кожата си от болка и безсилие. Единствената ми утеха беше, че мама беше умряла като праведен човек, спокойно, без да боледува, в съня си. Но това не намали тежестта в сърцето ми, не успокои съвестта ми, не потисна усещането ми, че съм останал сам.И този път се върнах през август, както обичайно.

Но когато се изправих пред заключената врата, усетих как мъката ме задушава. Не чух стъпки в коридора, не ми замириса на печени чушки, нито на печени сливи… Мислех, че таванът ще падне върху главата ми. Трябваше да минат дни, за да посегна към вещите на майка си, но така и нищо не посмях да разместя, дори събраните вестници.

Искам да кажа на синовете, които живеят далеч от родителите си: Връщайте се често, колкото и да ви е трудно, и дръжте на дадената дума. Защото идва ден, когато имаме и време, и възможности, но нямаме най-важното – любим човек, който да ни посрещне. Повярвайте, няма по-страшно изпитание от това да се изправиш пред заключената врата на бащиния си дом.