Отива си едно време, което нашите деца няма да помнят, а техните дори да споменават:

“Отива си едно време, което нашите деца няма да помнят, а техните дори да споменават.

Отива си времето на едни тихи и кротки хора, живели скромно и отказали да станат част от бързия модерен свят.

Те избраха да довършат дните си, така както са ги започнали – в малките си къщурки на село, в тишина и спокойствие, на родната земя.

Сега селата ни пазят само останките и спомените на една епоха, в която хората бяха задружни, помагаха си и живееха смирено.

Макар да имаха малко, даваха много, защото знаеха цената на нещата.

За тях трудолюбието, почтеността, състраданието бяха истински ценните неща, а не трупането на нови и скъпи вещи.

Затова времето, забързано към своето бъдеще, ги остави в миналото.

Осеяна е с пустеещи къщи земята ни.

Като болест се разпростира обезлюдяването – къща по къща, село по село. Не ехти вече детски смях, няма глъч по нивите.

Дворовете са пусти-запустели, обрасли с трънаци и неизживяно време.

Няма ваканции при баба на село. Няма топли мекици и гонитба с петела на двора. Няма “до другото лято”.

Хубаво беше под жаркото слънце на село. Хубаво беше да се сгушиш в баба.

Небето беше ниско, а душите ни летяха високо.

Как да сме знаеели тогава, че ще сме едни от последните, които ще изпратят едно умиращо време…”

Янка Стефанова