Осъдиха го да бъде инвалид още в утробата ми, а баща му ми постави ултиматум: Или да се откажа от изрода, или с брака ни е свършено

Наближаваше полунощ. Стоях на улицата под дъжда и се чудех накъде да поема. В едната ръка държах сак с дрехи, с другата галех корема си. Правех го неосъзнато, исках сякаш да почерпя кураж от детето в утробата си. Чувах как вятърът свири, а дъждът се усили. Стиснах зъби, опитвайки се да не се разплача.

Бях си обещала, че каквото и да става, и една сълза няма да пророня.
Не заплаках, когато ми съобщиха, че бебето ми може да се роди с увреждания, не дадох воля и на болката си. Забраних си да страдам и щом научих, че съпругът ми, е решил да ме прокуди от живота си, за да може любовницата му да заеме мястото ми, но нека карам поред.

Знаех за нея още преди да забременея. Въпреки това рискувах да зачена, надявайки се, че детето ще скрепи брака ни. Няколко дни след като Стамен разбра, че ще става баща, любовницата му ми се обади по телефона и подигравателно попита: „Наистина ли мислиш, че така ще го задържиш до себе си?“ Преди да й отговоря, се засмя и прекъсна разговора. В този момент почувствах колко много я ненавиждам. Тази жена целеше да ми отнеме мъжа, дома, надеждите. Бях готова да се боря за семейството си, ако наистина то съществуваше. Щях да се възползвам от всеки шанс да запазя брака си, но не го получих.

В началото Стамен сякаш се примири с бъдещото бащинство. Придружаваше ме на прегледите, боядиса стаята, която решихме да бъде детска, заедно избрахме мебелите и бебешките дрешки. За кратко онази изчезна от хоризонта. И така, дойде моментът, когато научихме, че ще имаме момиченце, лекарите побързаха да ни попарят с новината, че плодът май е с вродена аномалия.

Дори името не бяхме избрали, а те го осъдиха да бъде инвалид. Стамен откачи. Крещеше и псуваше, че не иска изрод в дома си. Убедена съм, че ако имаше възможност за аборт, със сила щеше да ме принуди да го направя. И тогава в злобата си той ми постави ултиматум: или да се откажа от изрода, или с брака ни е свършено. Не исках да го слушам: толкова нечовешки звучаха думите му.

От майчина любов към нероденото събрах смелост и отговорих на крясъците му твърдо и категорично, че и самия дявол да родя, пак не бих се отказала от рожбата си. После замлъкнах, учудена от себе си. Усетих, че в очите ми напират сълзи. Стиснах зъби, заповядвайки си да преодолея болката и шока. Още обаче не се бях изправила пред суровата действителност.

Стамен отстъпи крачка назад, размаха пръст, съскайки, че щял да ми даде да разбера. Звучеше заплашително, но в онзи момент ми беше все едно. Седмица по-късно, малко преди да си легна, чух, че входната врата рязко се отваря и до ушите ми достигна женски смях – силен и ехиден.

Познах веднага любовницата на мъжа ми. Двамата нахлуха прегърнати в спалнята. Олюлявайки се, блъскайки се ту в едната, ту в другата стена, Стамен ми нареди: „Ти и бебето ти изчезвате веднага оттук. За вас няма място в къщата ми.“ На лицето ми се изписа недоумение и една издайническа сълза понечи да се стече по бузите ми. За пореден път стиснах зъби, обещавайки си, че няма да плача пред тях. „Излизай!“ – грубо повтори мъжът, чието дете носех под сърцето си.

Така в полунощ се озовах на улицата под проливния дъжд. Без да разсъждавам и да имам какъвто и да е план, стиснах сака и тръгнах да пресичам. Толкова бях вглъбена в драмата, която преживявах, че не видях фаровете на приближаващата се кола и не осъзнах, че шофьорът спря буквално на крачка от мен. В следващия момент една ръка ме хвана и загрижен глас попита:

„Добре ли си?“ За втори път онази вечер съдбата ме изненада. Познавах мъжа: Галин – собственикът на малък автосервиз. Със Стамен често използвахме услугите му, когато колата ни се повреждаше. Мълчалив и кротък човек, не обичаше много да говори. Той не ме попита нищо, просто ме покани да пренощувам в дома му.

Някои хора не се нуждаят от думи – виждат със сърцето си. На другия ден Галин каза нещо, което ме разтърси: „Не си отивай. Остани, докато не си готова сама да си тръгнеш.“ Кимнах с глава и за първи път, откакто си бях обещала, че няма да плача, наруших клетвата си. Сълзи на благодарност и облекчение се стекоха по лицето ми. Какво ще стане занапред, времето ще покаже. Важното е, че през онази страшна нощ и след толкова страдания, срещнах мъжа, готов да се бори за мен и бебето ми.
Тина

източник