Случи се преди четири месеца, в един най-обикновен понеделник. Както винаги, пристигнах рано-рано в своя цех за трикотаж, но този път не бях пръв.
Вратата зееше широко отворена, а вътре сновяха някакви хора и нещо описваха. Мина ми през ума, че са ме обрали, и ми се подкосиха краката. Но истината, която чух, буквално накара сърцето ми да спре.
Поискаха да предам ключовете и да изнеса цялата техника, защото това било желанието на собственика на сградата. Давал я под наем и човекът бързал да се нанесе, имал и договор… Нито чувах, нито осъзнавах какво ми говорят хората. След като се изнизаха през вратата, останах с бучаща глава и някаква хартийка в ръцете. Докато я гледах с празен поглед, звънна жена ми и каза, че магазинът ни за хранителни стоки бил затворен, а стоката – изнесена. Майсторите, които щъкали вътре, обяснили, че ще пребоядисват, там щял да се нанася някакъв нотариус… До вечерта стана ясно, че всичко, което имам, с което си изкарвах прехраната и се надявах да си осигуря старините, вече не е мое. Включително двете коли.
Но нека започнем от началото.
Имам двама сина. Единият – Даниел, е в чужбина, утвърди се като компютърен специалист и за него нямам грижа. Другият – Васко, години наред се размотава и се чуди какво му се прави. Искаше да е музикант, да прави луксозен дом за стари хора, да развива селски туризъм, да се набърка в политиката…
Но за всичко трябваше поне една сутрин да стане рано, да се организира, да положи някакви усилия и да поработи. А той от едно време си поспива до обяд, вечер ходи по купони и не се озорва за нищо. Така навъртя 36-те, без да има нито ден трудов стаж. Преди година реших да му прехвърля част от имотите – цеха, хранителния магазин, повече от 50 декара земя, колите…
Бях взел голям заем от банката и исках да се подсигуря, ако нещо с мен или бизнеса се случи. С Васко се бяхме разбрали, че прехвърлянето е само на хартия. За друго и дума не можеше да става, като го гледах колко е безотговорен и мързелив. Да беше мъж на място, ама той е готованец. И подлец, както стана ясно. Лоши приятели са му влезли под кожата и сигурно са му подшушнали, че е глупаво да има толкова имоти на свое име, а се усуква около баща си за джобни пари и за цигари, вместо да си вземе своето. И той, умникът, тръгнал да продава.
Четири месеца откакто се случи това, а аз не съм му виждал очите.
Чувам, че пръска пари като луд… Не се страхувам, с майка му гладни няма да останем. Аз като стар човек, врял и кипял в какво ли не, съм осигурил някакви резерви на семейството, а и получихме наследство от родителите на жена ми. Остана ни една хубава вила, която – ако се наложи – може да продадем.
По-важното е, че решихме оттук нататък да живеем нашироко. Знам ли колко години ми остават, та да пестя и да се стискам? Жената откога мечтае за малко почивка и СПА, за минерални бани, да не говорим досега за колко екскурзии ме е молила. А аз – не та не, затрупан съм с работа, не е моментът, има време… Сега знам, че вече няма време. Няма и смисъл да се трепя и да осигурявам един търтей и лъжец, който не заслужава нищичко да му оставя.
Онзи ден говорих с Даниел по телефона и той пак ми каза, че не одобрява какви ги върши брат му, но няма да се меси, за да не се скарат. Е, нека са си добре, нека се обичат – братя са. Но аз бях дотук. Отсега нататък с жена ми ще си живеем живота – колкото пари съм събрал, ще ги изхарчим до последната стотинка, наслаждавайки се на дните, които ни остават. (За конкурса „По дяволите, само веднъж се живее“)
Миро
Вижте всички последни статии от Vazhno.BG