Новородено бебе плаче всеки път, когато го сложат в старата количка, докато баба му не намери скрит слой под седалката:

Рейчъл трябваше да се грижи за внука си, когато дъщеря й почина при раждане. Един ден тя забеляза, че той ще плаче всеки път, когато е в количката. След като проучи, тя откри скрит слой в количката с нещо шокиращо вътре, което я подтикна да вземе решение.

Рейчъл постави внука си Матю в количката, която му купи, и бебето отново започна да плаче, сякаш нещо не беше наред. Но 78-годишната жена нямала представа какво се случва и се уморявала от писъците.

Преди няколко месеца дъщеря й Розали почина при раждане. Подобно на Рейчъл, Розали забременя в доста напреднала възраст и по-възрастната жена смяташе, че всичко ще бъде наред, защото тя беше. Но усложненията доведоха до сложна операция и в крайна сметка Розали загуби битката си.

Рейчъл трябваше да плати прекалено много пари за медицински сметки след смъртта на Розали и почти не й остана нищо, за да се грижи за бебето. Болницата предложи да го задържи и осинови, но Рейчъл не можа да го направи. Тя не можеше да остави внука си на милостта на другите.

С малко пари купила стара количка от битпазара и други неща от първа необходимост за бебето. Детето трябваше да спи удобно в количката, но често плачеше. Сега той спеше само в нейното легло, а Рейчъл беше твърде стара и уморена, за да продължи това.

Тя грабна бебето още веднъж и го постави на дивана си, обграждайки го с декоративни възглавници, за да не се преобърне. За щастие и бебето беше изморено и бързо заспа.

„Значи нещо не е наред с тази количка“, каза си Рейчъл, докато гледаше внука си.

Тя сложи ръце на кръста си и се приближи до количката. Беше стар модел — този, използван, когато Розали беше бебе, — но работеше перфектно. Беше здрав и след като докосна вътрешната част, тя забеляза колко е жилав. Ръката й може да е натиснала прекалено силно, защото нещо изскочи неочаквано.

Беше фалшиво дъно. Имаше скрито отделение под седалката. Може ли да е за съхранение на неща? Тук явно има нещо, помисли си Рейчъл и използва ръцете си, за да намери свободния край, и го отвори. — О, скъпи — прошепна тя на глас, след като дръпна долния капак. Вътре имаше вестници и нещо, което приличаше на твърда кутия.

Тя го извади и го отвори, откривайки няколко бижута вътре — огърлици, гривни, пръстени и т.н. „Исусе“, въздъхна тя сега. Това беше нейната възможност. Тя можеше да продаде тези дрънкулки и евентуално да получи достатъчно пари, за да отгледа Матю. Нямаше да се тревожи за парите.

Но беше грешно. Тези бижута не бяха нейни. Бяха на любезната дама, която й продаде тази количка на битпазара. Тя трябваше да ги върне. Така че тя върна количката както беше, само че добави още одеяла и малка възглавница. Матю беше напълно спокоен сега, след като твърдата кутия беше премахната.

Тя бутна количката обратно на битпазара в Бруклин и потърси въпросната жена. „Госпожице! — възкликна тя, след като я намери.

„О, госпожо! Върнахте се и виждам, че използвате количката. Беше на баба ми и тя винаги я е обичала. Но сега имаме по-модерни“, каза жената.

„Всъщност внукът ми плака и плака през цялото време, докато беше в него, но тогава открих нещо. Ето, това трябва да е твое“, каза Рейчъл, изваждайки кутията и я подавайки на жената.

Очите й се разшириха. „О! О! Госпожо! Благодаря ви! Благодаря ви! Не знам какво да кажа! Тези бижута са принадлежали на моята прабаба. Съпругът й ги е дал на нея, преди да отиде на войната. Тя ги е скрила в старост и никой не знаеше къде да ги намери“, каза жената с благодарност.

— Е, радвам се, че успях да ги върна — каза Рейчъл и кимна. Тя понечи да бутне количката, за да тръгне, но жената я спря.

„Чакай. Аз съм Марина. Нека ти платя за това. Всеки друг би ги продал за парите“, предложи жената, сложила ръка на рамото на Рейчъл.

„Не, не. Това беше правилното нещо.“

„Моля ви. Брат ми, Бен, също ще бъде много благодарен. Защото търсихме къщата на прабаба от векове и нищо. Моля, нека ви помогнем с нещо“, настоя Марина.

„Добре. Това е моят адрес. Ако някога имаш нещо, което искаш да подариш, ще го взема и можеш да дойдеш вкъщи за кафе и бисквитки. Компанията ще ми помогне. Как звучи това? “ Рейчъл отвърна с усмивка, знаейки, че Марина вероятно ще забрави, но въпреки това записа адреса си на лист хартия.

„Разбира се!“ – каза развълнувано Марина.

Рейчъл си тръгна и забрави всичко. Сега Матю спеше спокойно в количката и нещата като че ли се оправиха. Но няколко дни по-късно Марина се появи на вратата й с Бен. Той беше разтоварил някои неща от пикап.

„Какво правиш тук?“ — попита шокирана Рейчъл.

„Тук сме с няколко изненади. Детето на Бен е надраснало някои предмети и смятаме, че вашият внук може да ги използва“, разкри Марина с широка усмивка.

Те донесоха детско креватче, проходилка, играчки и тонове дрехи за Матю. Те също седнаха на кафе, бисквити и разговор. Това беше най-приятният ден за възрастната жена.

След това Марина идваше често, гледаше Матю при всяка възможност и се отнасяше с Рейчъл като със собствена майка. Бен идваше от време на време, за да оправи нещата около къщата й и играеше с Матю, докато детето растеше.

Те бяха толкова близки приятели, че Бен предложи да стане баща на бебето, когато Рейчъл се разболя твърде много, и по-възрастната жена не можеше да бъде по-благодарна. Тя почина четири години по-късно и Бен обожаваше новия си син.

Какво можем да научим от тази история?

Правете правилното нещо винаги. Рейчъл можеше да продаде бижутата и да задържи парите, но постъпи правилно и спечели нещо по-добро.

Помагайте на другите винаги, когато можете. Марина и Бен не останаха длъжни на Рейчъл, защото бижутата им принадлежаха. Но въпреки това изпитваха нужда да й помогнат и станаха като семейство.

Споделете тази история с приятелите си. Може да озари деня им и да ги вдъхнови.

източник