Никога няма да забравя този ден: Денят, в който светът на илюзиите ми рухна с гръм и трясък и всичко около мен се сгромоляса:

Преди време някъде прочетох: „Не се гневи. Ще си загубиш душата, а без нея живот няма.“ Не помня какво съм си мислeла тогава и защо съм си записала тези думи. Листчето ми изпадна от портфейла преди дни. Може би за да ми напомни, че наистина без душа живот няма. Няма и любов. Моята си отиде преди години. Всъщност я откраднаха и видях това със собствените си очи. Оттогава живея, мразя и проклинам.

Всичко започна преди 17 години, тогава бях на 24 – млада, девствена и сгодена за Йордан. Семейството ми имаше двуетажна къща, на горния етаж живеехме с Дора – по-малката ми сестра. За родителите ми беше първият, където мама остана сама, след като баща ми почина. С Йордан имахме връзка цяла година, но аз отказвах всякаква интимност и така щеше да бъде до деня на сватбата ни.

На него това не му допадаше, но мислех, че ако чувствата му са истински, ще издържи до сватбата.
Със сестра ми бяхме много различни и не се разбирахме. Тя все повтаряше, че да говориш за първа брачна нощ в 21-ви век е непростима ограниченост. Двете непрекъснато спорехме, буквално за всичко. Йордан често ставаше свидетел на бурните ни разправии. Не се намесваше, не взимаше страна и може би затова вярвах, че моите приоритети са и негови. Ако не му се доверявах толкова сляпо, нямаше да бъда толкова заблудена.

Никога няма да забравя деня, когато светът на илюзиите ми рухна с гръм и трясък. Мама се разболя и цяла седмица я водих по изследвания. Състоянието й се влоши и се наложи да я приемат в болница. Останах при нея като придружител. Докато отсъствахме от вкъщи, Дора се грижеше за домакинството. С Йордан се чувахме по телефона. И той като сестра ми не дойде нито веднъж на свиждане – тягостната атмосфера ги стресирала.

Един следобед мама спеше, упоена от лекарствата. Възползвах се от момента и се прибрах – да се изкъпя и да се преоблека. У дома беше тихо. Помислих, че Дора е задрямала и за да не я събудя, внимателно открехнах вратата на стаята. Сестра ми наистина спеше, но не сама. На съседната възглавница видях още една глава – тази на годеника ми. Наблюдавах ги няколко минути, после рязко дръпнах завивката. Бях бясна – плачех, крещях, ругаех.

Вдигнах страшен скандал. А Дора ме изслуша и спокойно заяви: „Сама си виновна. Нали ти казах, че мъжете имат нужда от секс. А и ние също.“ Йордан както обикновено мълчеше. Осъзнах абсурдната ситуация, в която се намирах, яростно блъснах вратата зад гърба си и хукнах обратно към болницата.

Когато изписаха мама, лекарите казаха да не очакваме чудо. В този момент имах нужда от подкрепата на сестра си и силната прегръдка на бившия ми вече годеник, ала никой от тях не показа ни най-малка съпричастност. Болката беше само моя и тя не докосна никого от тях.
Мама почина след три месеца. Преди погребението сестра ми застана до мен, потупа ме по гърба и каза: „Такъв е животът – един се ражда, друг умира.

Приеми го.“ Тогава, потънала в скръбта си, не разбрах смисъла на думите й. Помислих си, че говори, колкото да се намира на приказки. Ако не бях пуснала покрай ушите си глупостите й, щях да съм подготвена за следващия удар – преди да минат 40-те дни, Дора и Йордан се ожениха. Бързаха, защото сестра ми беше бременна.

Обезумяла от мъка, на сватбеното тържество, с черна жалейка на врата, се приближих към младоженците. Ненавиждах ги с цялото си сърце, свалих годежния пръстен, който все още носех, и го дадох на Дора. И тогава от устата ми се изтръгна страшна клетва. Сестра ми пребледня, Йордан мигаше и мълчеше, а гостите изумени наблюдаваха странната сцена. Не ми пукаше за никого.
След като се ожениха, те заживяха на горния етаж, а аз останах на долния. Не знам защо не се изнесоха, така и тримата се озовахме в истински ад. Чувах стъпките им, виждах щастието им, понасях цялата нагла показност. А те всеки ден срещаха омразата ми. Знаех, че ми се подиграват, обиждаха ме, наричаха ме каква ли не.

Най-много ме смаза презрението им – Дора ехидно ме гледаше отвисоко, за Йордан, който някога ми се кълнеше в любов, просто бях нищожество. За дъщеря им не бях леля, а вещицата от долния етаж. Така в открита ненавист минаваше времето. Преди 2 години Дора почина. Оказа се, че е наследила болестта на мама. И тя като нея се измъчи, преди да умре. Една вечер Йордан слезе долу при мен. Не беше стъпвал тук. Помълча с наведена глава, после каза: „Тя иска да те види. Да си простите…“ Обърнах се към стената и процедих през зъби: „Кажи й да върви в ада.“ В следващия момент чух подсмърчане и яростен вик: „Вещица! Ти я уби с клетвите и омразата си.“ Беше племенницата ми.

Рано на другата сутрин сестра ми си отиде от този свят. Отдавна чаках този момент и се бях приготвила да празнувам. Отворих бутилка вино, но още първата глътка ми загорча. Горчеше ми и при втората, и при всяка следваща. Напразно си повтарях, че заради Дора останах сама, припомнях си как ми се подиграваше и как научи на същото и дъщеря си. И накрая осъзнах, че ненавистта се беше стопила във времето. Беше останала враждата на инат. На следващия ден отидох на пресния гроб, клекнах до кръста и тихо промълвих: „Да си простим, сестро.“

Сега съм още по-самотна. Преди поне чувах стъпките на Дора от горния етаж. Йордан се върна в бащиния си дом с племенницата. След тях останаха само призраците от миналото и мислите за моите и чуждите грехове.
Павлина

източник