Никога няма да си простя, че не бях до мама в последния ѝ час:

Въпреки че родителите ми се разведоха, когато бях още дете, майка ми настояваше да поддържам топли отношения с баща ми. Изминаха години, омъжих се и заминах да живея в дома на съпруга си, оставяйки мама напълно сама. Новият ми дом се намираше в същия град, но не я посещавах често, защото по някаква причина мъжът ми се мръщеше на честите ми визити. Спрях да му се подчинявам, когато мама се разболя тежко. Две години прекарах до болничното й легло и през това време освен скандали и упреци, не срещнах ни най-малка подкрепа от съпруга си.

Той ме укоряваше, че съм забравила дълга си към семейството и, че докато съм се правила на болногледачка, майка му трябвало да чисти къщата. Свекърва ми също не проявяваше разбиране към сложната ситуация, в която се намирах. Единствената ми опора беше баща ми. Той ми помагаше морално и финансово. Уреди мама да се лекува в частна клиника и плащаше всички належащи разходи. За съжаление лечението не помогна и скоро тя изпадна в кома. Беше извън силите ми да гледам любимата си майка прикрепена към медицинска апаратура, която да поддържа живота й. Опитвах се да превъзмогна болката, убеждавайки сама себе си, че всичко ще завърши добре.

Уви. Един ден лекарите ми съобщиха, че не й остава много време и най-вероятно до броени часове мама ще почине. В този тежък период до мен бяха баща ми и съпругът ми. И двамата ме посъветваха да се прибера, да си почина и да се стягам за погребение. Трябвало да бъда силна и смело да приема реалността. За първи път от 2 години рухнах от безсилие. Напуснах интензивно отделение, с усещането, че допускам голяма грешка. Няколко часа по-късно ми съобщиха, че мама вече не е на този свят, но преди да издъхне, е казала моето име. Докато съм жива ще се упреквам, че не бях до нея в последните й минути. Въпреки че беше в кома, трябваше да галя нежните й ръце, шептейки колко много я обичам и знам, че тя щеше да ме чуе.