Майка намира шапката на изгубения си син близо до изоставена оранжерия

Когато Алис се разболя, тя беше приятно изненадана от това колко прилежно синът й изпълняваше домакинските задължения. Започваше да вярва, че той може би не е толкова ненадежден, колкото винаги си беше мислила до деня, в който не се прибра.

— Какво направи, Рой? Алис се разплака, когато видя козата да стои в кухнята си.

„На Мейси й беше студено, затова я вкарах вътре“, отвърна момчето.

Алис се втренчи в Мейси, козата. Честно казано, вече не знаеше какво да прави с десетгодишния си син. Понякога тя чувстваше, че той целенасочено е непослушен, като когато разпръсна играчките си по пода, вместо да ги подреди. В моменти като този тя знаеше, че той е действал от любезност, дори ако това означаваше, че коза яде ръкавиците й за фурна.

— Не й позволявай да яде това! Алис се втурна през кухнята. — И я върни в обора, Рой. Тя има топло легло там.

„Но, мамо…“

— Казах, вън! — сопна се Алис.

Рой веднага се разплака.

— Добре, но тогава и аз спя в обора.

Алис се облегна на мивката, стискайки ръкавицата си за фурна в едната си ръка, когато момчето и козата си тръгнаха. Родителството на Рой беше изтощително. Толкова много й се искаше съпругът й Мич да е все още тук и войната, която го отне от нея, никога да не се е случила.

Поне винаги щяха да имат кабината, построена от Мич, за да я наричат дом. Алис прокара пръсти по стените, докато вървеше към задната врата. Тя последва пътеката, която беше изчистила по-рано през лекия сняг до малката плевня.

„Рой, не можеш да спиш в обора“, каза Алис, когато влезе. Тогава тя се намръщи, защото Рой го нямаше. Нито пък Мейси.

Алис погледна назад навън. Следите водеха далеч от обора през снега. Те заобиколиха края на гората. Алис ги последва с нарастващ страх. Когато следите я доближиха до реката, Алис чу Рой да крещи.

Алис извика за сина си, докато се втурваше през снега. Мейси стоеше близо до брега на реката и блееше жално, но всичко, което го интересуваше, беше натрошеният лед, който се поклащаше по водата.

„Мамо!“ Главата и ръката на Рой излязоха на повърхността.

— Идвам, скъпа! Алис издърпа сакото и ботушите си. Без да се замисли, тя се гмурна в ледената река.

Крайниците на Алис веднага изтръпнаха, а кожата й пламна. Чувстваше се толкова бавна, докато плуваше към Рой. Синът й отново потъна под повърхността. Алис се опита да плува по-бързо, но не успя.

Тя се гмурна на мястото, където бе видяла Рой. Реката не беше дълбока, но беше мътна. Алис претърси водата, докато дробовете й изгоряха, но не видя следа от Рой. Тя се върна на повърхността и пое глътка въздух.

Сърцето на Алис биеше в гърдите. Вече не чувстваше ръцете и краката си. В дъното на съзнанието си тя осъзна, че тя и Рой може да не преживеят това.

Тогава Рой излезе на повърхността малко вляво от Алис. Тя се втурна към момчето и го сграбчи. Отначало пръстите й се плъзнаха по подгизналото му яке. Той отново започна да потъва, но Алис го хвана за ръката. Тя го дръпна в безопасността на ръцете си.

— Мамо? — прошепна той.

„Имам те, Рой. Дръж се сега и всичко ще бъде наред.“

Алис отнесе сина си у дома и го закара до болницата в града, на няколко мили. Докато лекарите лекуваха Рой за излагане, тя нетърпеливо ги остави да я прегледат.

За щастие и майката, и синът бяха добре. Те се върнаха у дома и животът се нормализира. Рой беше малко потиснат за няколко дни и изглеждаше, че е развил страх от водата. Алис смята, че това може да е най-доброто, тъй като ще го държи далеч от реката.

Въпреки това, скоро стана ясно, че има допълнителни последствия от изпитанието на Алис и Рой в реката. Започна с лека кашлица, но скоро Алис започна да изпитва болки в гърдите и вдигна температура.

„Пневмония“, каза лекарят, когато Алис отиде да я види. „Ще ти предпиша лекарства, но ти трябва да си почиваш и да се грижиш за себе си. Ако се влоши, ще трябва да бъдеш хоспитализиран.“

— Ще дам всичко от себе си — отвърна Алис.

Кашлицата на Алис отекна между дърветата, докато тя навлизаше по-навътре в гората. Тя премина направо без следа от сина си.

Тайно не беше сигурна, че Рой ще я остави да си почине. Не беше лошо дете, но лесно се разсейваше и често забравяше за домакинските си задължения и други задължения.

У дома Алис седна с Рой, за да обсъдят сериозно. Тя обясни, че трябва да си почине, защото е болна.

„Имам нужда да се увериш, че вършиш всичките си домакински задължения всеки ден и ще трябва да те помоля да свършиш и допълнителна работа. Ще бъде само докато се почувствам по-добре, но ще разчитам на теб, Рой. “

— Няма да те разочаровам, мамо — обеща Рой.

Рой беше решен да спази обещанието си към мама. Той се събуди сутринта, направи закуска за себе си и Алис и след това отиде да нахрани козите. Веднъж той се разсея, когато чу кардинал да пее. Той се отклони, за да го зърне, но се обърна, когато наближи реката.

Друг ден той се ядоса, когато забрави картофите да се варят на котлона и ги изгори. Той грабна тенджерата от котлона и я хвърли яростно в снега. Няколко мига по-късно той ги донесе, защото беше гладен и нямаше какво друго да сготви за вечеря.

Да, Рой беше импулсивен и лесно се разсейваше, но също така беше мил и интелигентен. Беше разбрал, че мама се е разболяла, защото го е спасила, и че никога не би паднал в реката, ако беше по-внимателен.

И така, Рой беше решен да направи всичко необходимо, за да гарантира, че мама ще се оправи. Понякога му беше много трудно да се съсредоточи върху задълженията си, но в крайна сметка ги свърши всичките.

Един ден Рой се прибирал вкъщи, след като донесъл яйца от един от техните съседи, когато минал по позната пътека през гората. Вече беше обрасло, но Рой знаеше, че има нещо специално в края, което щеше да развесели мама.

Няколко часа по-късно Алис повика сина си и не получи отговор. Тя се намръщи и се изправи в леглото. Рой беше излязъл преди часове. Дори и да направи отклонение до магазина надолу по пътя, трябваше да се е върнал досега.

Алис слезе долу, но от Рой нямаше и следа. Тогава тя се опита да му се обади, но телефонът му беше изтощен. Тревогата пропълзя по кожата на Алис. Тя се обадила на съседката си, но жената й казала, че Рой си е тръгнал с пресни яйца преди часове.

Ами ако нещо му се случи? Вече започваше да се стъмва. Алис се уви в топли дрехи и тръгна да търси Рой. Тя следваше маршрута, по който той трябваше да вземе яйцата, докато не видя къщата на съседа си.

Продължителната кашлица принуди Алис да се прегърби, докато се насочваше към гората. Спомни си предпазливостта на лекаря да се грижи за себе си, но трябваше да намери Рой.

Кашлицата на Алис отекна между дърветата, докато тя навлизаше по-навътре в гората. Тя премина направо без следа от сина си. Когато Алис стигна до пътеката, която обикаляше гората от тази страна, тя спря. Алис най-накрая забеляза следа, докато изучаваше снежния пейзаж пред себе си.

Нова кашлица разтърси Алис, докато тя изтръгваше от един храст синьо-сивата шапка, която изплете за Рой. През нея премина тръпка, не от студ. Нещо лошо определено се бе случило с Рой.

— Поне носеше шапка — измърмори тя. Тя отново огледа обкръжението си и погледът й се спря на фермата, където живееше г-н Крофорд. Мястото беше изоставено, тъй като по-възрастният мъж почина, а синът му нямаше време да поддържа имота.

Рой не би влязъл в тази стара сграда, но оранжерията беше близо до основната къща. Синът й обичаше да гледа цветята и зеленчуците, които г-н Крофорд отглеждаше в оранжерията си. Може би е решил да го посети отново.

Алис забърза към оранжерията. Там тя намери следа от малки стъпки в снега. Когато наближи сградата, вятърът донесе до нея писклив глас.

„Помогнете ми моля!“

Алис изтича до отворената врата на оранжерията. Точно вътре тя намери Рой, заклещен в дупка в пода.

„Мамо, не бива да си навън“, каза той.

Алис поклати глава и сграбчи ръцете на сина си. „Притесних се, когато не се прибрахте, затова дойдох да ви потърся. Какво правите в оранжерията на г-н Крауфорд? Знаете, че вече никой не се грижи за нея.“

„Правя го.“ Рой наведе глава, докато избърсваше праха. „Но аз исках да ти купя кокичета. С татко винаги ти купувахме кокичета, когато си болен. Г-н Крауфорд веднъж ми каза, че те растат отново всяка година, така че дойдох да видя дали мога да ти взема кокичета.“

„Много съжалявам мамо!“ — продължи Рой. „Опитвах се толкова много да бъда добър и отговорен. Искам да ти помогна да станеш по-добър, така че обещавам, че отсега нататък ще се справям по-добре!“

Алис притегли сина си в силна прегръдка. Беше видяла колко много се промени синът й, когато беше болна, и осъзна колко много му помогна това да има основни отговорности, които трябваше да изпълнява.

„Не ти се сърдя, Рой. Всъщност много съм горд от това колко усърдно си работил, за да се справиш с всички домакински задължения. Знам, че ти е било трудно някои дни, но ти ми доказа че можете да бъдете надеждни.“

„Направих всичко заради теб, мамо“, отговори Рой с подсмърчане.

„Знам скъпа.“ Алис се усмихна на сина си. Сега очите й се пълнеха със сълзи, когато си спомняше всичките пъти, когато Мич й носеше кокичета, когато беше болна. Сърцето й се стопли да знае, че Рой е искал да продължи традицията, започната от баща му.

Алис хвана Рой за ръката и те се прибраха заедно. Рой веднага нареди на Алис да си легне и започна вечерните си задължения. Докато Алис се унасяше в сън, тя сънува кокичета и Мич. Той щеше да се гордее с човека, в който Рой израсна.

Когато Рой се върна на училище през януари, Алис беше в перфектно здраве. Въпреки че се чувстваше по-добре, събитията в реката и оранжерията на г-н Крофорд все още я преследваха. Тя мразеше да вижда колко запуснат е имотът и реши да направи нещо по въпроса.

На следващия ден Алис отиде в училището на Рой и поиска да види учителя по природни науки, г-н Питърс.

„Имам идея, която може да заинтересува вашите ученици“, каза му Алис. „В имота на съседа ми има изоставена оранжерия. Някога е била използвана за отглеждане на цветя и зеленчуци през зимата. Ако вие и вашите ученици я възстановите, това може да добави интересен практически елемент към учебната програма.“

Г-н Питърс хареса предложението на Алис, но й каза, че ще има нужда от одобрение от директора и собственика на имота, преди да продължи. Алис веднага му даде телефонния номер на сина на г-н Крауфорд.

През следващата седмица Алиса чакаше новини. Тя заобикаляше всеки път, когато шофираше, за да мине покрай старата оранжерия. Беше придобил специално значение за нея и тя не знаеше какво да прави, ако планът й да го възстанови се провали.

Тогава Алис получи обаждане от г-н Питърс.

„Имам цялото одобрение, от което се нуждая, за да продължа с възстановяването на оранжерията“, каза той.

„Собственикът ми каза, че мога да се отбия по всяко време, за да разгледам и си помислих, че може да искате да се присъедините към мен, тъй като това беше ваша идея.“

Алис се съгласи. През следващите няколко седмици г-н Питърс и неговите ученици, сред които и Рой, ежедневно работеха върху оранжерията. Те смениха изгнилия под и няколко счупени стъкла.

Рой беше най-нетърпеливият от всички студенти, които работеха по проекта. Той често посещаваше през уикендите, за да се грижи за семената и разсадите, които учениците засадиха, и прояви силен интерес към водната система.

„Мисля, че искам да стана градинар, когато порасна“, каза Рой на Алис един ден. „Би било страхотно да прекарам цял ден в работа с растения и да ги карам да растат.“

Какво можем да научим от тази история?

Понякога хората се стараят много, дори когато не изглежда така. Рой се бореше да изпълни задачата си не защото беше мързелив, а защото имаше нужда от помощ, за да запази фокуса си.
Хората се нуждаят от отговорности, за да процъфтяват. Домашните задължения може да са досадни, но всеки заслужава удовлетворението да върши работа, която е от полза за него, семейството и дома му.

Споделете тази история с приятелите си. Може да озари деня им и да ги вдъхнови.

източник