Майка ми си отиде от този свят, а мащехата ми беше по-лоша дори от тази на Пепеляшка:

Дори и днес, въпреки че вече съм възрастна жена със собствено семейство, още не мога да забравя травмите от детството. Моят живот беше същият като на Пепеляшка от приказките. Майка ми почина, когато бях малка, едва на 5 години. Заради крехката си възраст не разбирах много от случващото се, но си спомням тъгата и скръбта в очите на близките ми.

След смъртта й известно време живеехме при баба и дядо, а после баща ми изтегли заем и купи апартамент. Един ден татко каза да се облека добре, защото ще ме заведе на разходка в зоопарка. Докато наблюдавах животните, към нас се приближи млада жена и малко момиче. Това беше моментът, в който за първи път се запознах с бъдещата си мащеха. Тя имаше дъщеря, с една година по-възрастна от мен.

Независимо, че бях още дете, в сърцето си усетих, че нещо не е наред и, че баща ми има специални отношения с непознатата. Видях го в погледите, които си размениха. Още тогава не харесах дъщеря й. Вяра ме гледаше насмешливо, подиграваше се на дрехите ми и ми открадна храната, която хвърлях на лебедите. За кратко двете се преместиха да живеят у дома. Мащехата ми не работеше, затова се налагаше баща ми да поема извънреден труд.

Докато той отсъстваше, аз бях оставена на нейната „милост“. Трябваше да я наричам „мамо“, но за мен беше немислимо да се обръщам така към друга жена. Аз имах една майка и тя е на небето. Може би няма да ми повярвате, но ето, след толкова години, все още треперя, припомняйки си онези ужасни дни. Мащехата ми беше дори по-лоша от мащехата на Пепеляшка.

Биеше ме, не ми даваше храна и ме заключваше в килера. Дъщеря й късаше тетрадките ми, скубеше ми косите, подиграваше се на окъсаните ми дрехи: като цяло двете използваха всеки удобен момент, за да ме малтретират. Съсипаха психиката ми, обиждаха ме и унижаваха.
До ден днешен не разбирам защо баща ми позволяваше това да се случва. Никое дете не трябва да преживее онова, което преживях аз. Бях тийнейджърка, когато се опитах да отнема живота си.

Исках да отида при майка си. Тогава за първи път се срещнах с психолог и ако сега съм на този свят и съм успешна жена и майка, е благодарение на него. След опита ми за самоубийство, леля ме взе да живея при нея. Баща ми често идваше да ме посещава, понякога плачеше, понякога ме молеше да се върна, а друг път просто мълчеше.

Така и не получих отговор защо позволи да ми съсипят психиката. С времето срещите ни се разредиха, а отношенията охладняха. Днес той е мъртъв, а аз все още се влача по съдилищата с мащехата си. Не знам дали има други жени като нея, но искрено съжалявам деца, които растат без родителите си. Моля, не публикувайте името ми, въпреки че много хора ще ме разпознаят в историята. Благодаря ви за отделеното време.