Една забранена, но щастлива любов 10 дни в годината ме спасява вече 10 години:

Здравейте, ще се нарека Жана. На 42 години съм, омъжена, имам две деца. Пиша ви, за да ви разкажа как една забранена, но щастлива любов 10 дни в годината ме спасява вече 10 години.

Лятото на далечната 2005-а паднах лошо и си счупих крака. Докато чаках в „Пирогов“ сама, защото мъжът ми беше в командировка зад граница, се запознах с Красимир. Той пък беше счупил ръката си. Случи се така, че попаднахме едновременно в кабинета на травматолога и заедно ни изпратиха на рентген. Вместо санитаря, Красимир беше този, който буташе количката ми и се шегуваше, че сме точно куцо и сакато.

Въпреки болката, се разсмях и когато той ми помогна със здравата си ръка да стана, усетих как по тялото ми се разлива топлина и настръхнах. Да, пожелах този непознат на най-необичайното място. Усетих как се изчервявам и се притесних да не би да е усетил вълнението ми. Той обаче не даваше вид нещо да е забелязал. Влязох първа за снимка и после, когато ме отведоха обратно в кабинета, повече не видях доброволния си придружител. Изкарах доста време в болнични и когато ми свалиха гипса, ми дадоха направление за санаториума в Поморие.

Бабите поеха децата, мъжът ми ме закара с колата и така се озовах на морето в началото на август.

Хем ми беше хубаво, хем странно, защото за пръв път оставах сама – без мъжа си и децата, и някой друг се грижеше за мен. Когато влязох в столовата, сърцето ми трепна, защото на една от масите забелязах мъжа от „Пирогов“. Той също ме видя и ми помаха. Така съдбата за втори път ме срещна с Красимир.

Той изобщо не скри радостта си, че отново ме вижда, и задържа повече от приличното ръката ми в своята.

След вечеря Красимир ме покани на разходка по брега. Вървяхме боси по пясъка, а той ми събираше миди и охлювчета. Когато съвсем се стъмни, седнахме под един от чадърите до крайбрежния бар. Откъм морето подухваше лек бриз и Красимир ме прегърна. Не се отдръпнах, а се сгуших в него. Топлината на телата ни се сля в едно и след миг устните му потърсиха моите. Сякаш бяхме сами не само на онзи плаж, а цялата Вселена принадлежеше единствено на нас, двамата. Целувахме се като тийнейджъри, открили за пръв път любовта.

Следващите 10 дни бяха най-вълшебните в живота ми.

С Красимир бяхме неразделни. Не можехме да се наситим един на друг и бързахме да споделим нежността си. И двамата бяхме семейни, но сякаш имахме негласна уговорка да държим близките си далеч от това, което се случва между нас тук и сега. То не ги засягаше, нямаше да повлияе и на отношенията ни с тях и случващото се щеше да остане в Поморие.

Пътувахме до София заедно и малко преди автобусът да влезе в Централна автогара, за последен път докоснахме ръцете си. Вече се бяхме уговорили, че догодина по същото време отново ще бъдем заедно на брега на морето. Слязохме като напълно непознати и аз се втурнах към съпруга си, който ме чакаше. С крайчеца на окото си видях как красива млада жена го целува за добре дошъл, а малко момиченце увисна на врата му с викове: „Тате, тате!“

Годината до следващата ни среща се изниза неусетно.

Тръпнех от вълнение дали той няма да ме забрави, дали не се е отказал, дали не си е намерил друга. Не го потърсих обаче – бяхме се разбрали в останалото време да не се виждаме и чуваме, то принадлежеше на семействата ни.
На уречената дата, когато се качвах в автобуса за Поморие, видях на една от задните седалки две очи, вперени в мен, и се усмихнах. Красимир беше тук, не ме беше забравил. Помолих спътника му да сменим местата си и по време на целия път не пуснахме ръцете си. Почти не говорехме. Думите бяха излишни…

И тази година за десети път ще отпътувам към града, на 20 километра от Бургас, който благосклонно ни приютява. С Красимир ще отпразнуваме стотния ден от любовта ни. Не искаме нищо един от друг – само да се обичаме. Тези десет дни в годината ни спасяват и ни правят по-добри и по-силни. Държат ни живи и щастливи, защото са нашата приказка, която всеки път дописваме. Отдавна не се питам дали ще ме чака, защото знам отговора. Знам и още нещо – с Красимир ще пътуваме до Поморие дори когато косите ни побелеят. И ще отнесем тайната си любов в отвъдното, където отново ще се срещнем и хванати ръка за ръка, ще останем завинаги заедно.

Морското момиче Жана

източник