Една пенсионирана учителка разказва: След 25 години учителстване се озовах в магазинче за луксозно дамско бельо:

добавена преди 1 седмица Оставете коментар 8,410 Преглеждания

И така, след 25 години учителстване се озовах в магазинче за луксозно дамско бельо. В началото се почувствах като в небрано лозе, но скоро влязох в релси. Като си спомня с колко несвойствени неща се занимавах в училище, тази работа ми се стори леснотийка. Не само че бързо свикнах, но и увеличих дневния оборот. Последното много се понрави на собственичката и даже ми повиши заплатата с пет лева. Че да не би да са малко – една принцеса с кашкавал, минерална вода, кафе и пастичка…

Сигурно вече се питате къде се крие разковничето на успеха ми? В тоталното себераздаване на клиента. Важното е, Той да се почувства значим. Посрещам Го с най-чаровната си усмивка, на която би ми завидял всеки японец.Заговарям Го с най-медения си гласец, на който би ми завидяла всяка сладкопойна чучулига…

И това е само въведението! Следва същинската част. Преобръщам целия магазин наопаки, но удовлетворявам желанието Му. Накрая, леко зашеметен от щастие, Го изпращам до вратата и посрещам следващия… След всичко това съмнявате ли се, че вече имам постоянни клиенти?!
Когато остана сама, пак не скучая. Приятно ми е да зяпам минувачите и да си представям кой какъв е, с какво се занимава, за какво си мисли и мечтае… Интересно, защо всички са толкова угрижени, изнервени и намусени?… Къде са усмивките на тези хора?! Не съм очаквала, че мъжете няма да обръщат внимание на дамското бельо. Ако все пак случайно погледнат към витрината, в очите им се чете или равнодушие, или тих ужас. Разбирам ги – този стрес…

Австралийски тийнейджър се гмурна в кал, за да спаси кенгуру

Жените пък така се прехласват, че чак се спъват. Установих, че само двама мъже са пазарували в магазина. Един младеж пожела розов сутиен за рождения ден на приятелката си, но не знаеше размерите… Бях безсилна да му помогна. Изведнъж той положи дланите си върху бюста на манекена и блажено затвори очи. Миг, равняващ се на цяла вечност… После възторжено възкликна: „Ето! Това са размерите!“ Ех, любов… Вторият случай беше с мургав господин от махалата, който гръмогласно поиска „дантелени гащи“. Дамата до него срамежливо прошепна, че са много скъпи, но той й се сопна:

„Ти да мълчиш, ма! Аз плащам!“ И награби най-малкия чифт бикини. Беше мой ред да се намеся – с професионално око огледах пищните форми на жената и деликатно предложих най-големия размер. Купи десет чифта…
Често в магазина се отбива омъчнена женица, но не да пазарува, а да споделя за синове, снахи и внуци. Слушам я и разбиращо кимам. Какво да правя – нека си излее душата, да не пипне някоя коварна болест. Чудя се дали да не преквалифицирам психология? Но като гледам, май никой няма да се бръкне за консултация с психолог, по-скоро ще си го избие или вкъщи, или в службата, или в кръчмата… В близките десет години няма хляб и в тая работа. Я, по-добре да си кютам аз в магазинчето като продавач-консултант…