ЕДНА КОЛЕДА С ТАТКО–спомен от 2004 г.

ЕДНА КОЛЕДА С ТАТКО–спомен от 2004 г.
Освен оживлението по магазините за закупуване на коледни подаръци, наблюдавам пристигащи и паркирани коли с чужда регистрация. Зная, това са нашите братя и сестри, завръщащи се от чужбина за коледните празници. Представям си как са броили дните , за да се приберат в България в семейното огнище .

С мен е почти същото. Живея на 300 км. от Варна и броя дните , когато ще се върна при осиротялото ми вече семейство. Майка ми си отиде преди година и половина – внезапно мигновено, тихо и спокойно , грижеща се за болния ми баща от инсулт. Отиде си от този свят също от инсулт, но без мъки, изпълнявайки докрай съпружеския си дълг.

От днес съм в Коледна ваканция, но няма да я прекарам в Плевен, а със самотния си баща. Със съпруга, децата и свекърва ми взехме решение тази Коледа да прекарам с него. Не искахме да бъде на празника сам със себе си.
Пътувам с влака за Варна и си представям срещата с него.
Спомням си, когато беше жива майчицата ни, как с татко посрещаха мен и децата като скъпи гости през ваканциите. Благодарна съм на съпруга и свекърва ми, че не бяха против дългите ваканционни отсъствия от дома ни в Плевен.

От брат ми, с който се чувахме непрекъснато по телефона бях информирана всичко за татко. Макар и не съвсем осъзнато, той чувстваше липсата на любящата ни майка, с която прекара 52 години от живота си. Болестта го беше променила до неузнаваемост – дразним, недоволен от всичко, даже на моменти зъл. Тежката участ да се грижи за болния ни баща се падна на братчето ми. Правеше всичко и даваше всичко от себе си.

Татко ме посрещна на вратата с топла прегръдка, сълзи на очите и думите: „Ти си дойде !“ . Опитах се да сдържа сълзите, но те напираха и напираха.
Поприказвахме, вечеряхме и си легнахме – той със своите спомени и аз с моите.
Сутринта рано отидох на пазар и купих , необходимото за празника. Исках да наготвя всичко, което мама правеше в такива случаи, защото мислите ми бяха при нея.

Татко обичаше точността и не обичаше да чака. Прибрах се вкъщи навреме за обяд. Отворих вратата и го заварих седнал на масата пред купичка с храна. В купичката имаше надробена попара от вода, филия поръсена с червен пипер и сол.

• Какво правиш тате, какво ядеш?
  Леко се обърна и каза:
• Предъвквам спомените си……
  Разплаках се: Той никога не забрави бедността и „землянката“ , от която е излязъл, от която на газеник е учил и писал, студентството с ученическия шинел и единствените обувки………..
  Станал беше човек и уважаван ветеринален лекар в цяла България, дори в чужбина. Да, такъв беше моят баща.
  Поклон!
  Декември 2022 г.
  Ася Гарибова