Дълги години не смеех да споделя с никого: Моята тайна ще ви научи да внимавате кого допускате до себе си:

Всичките ми проблеми идват от това, че съм прекалено наивна, състрадателна и доверчива. Историята е толкова неприятна, че не смея да я споделя с никого. Но пред читателите на „Лична драма“ ще разкрия сърцето си, защото съм убедена, че ще ме разберат.
С приятелката ми Елена бяхме решили да отидем за няколко дни на вилата ни на 30 км от града. Голяма част от детството ми мина там.

Нямах търпение да се отпусна в хамака, но в последния момент Елена се разболя и не дойде. Не за първи път ходех на вилата сама, затова стегнах багажа и рано на другата сутрин заминах. Точно бях отминала последната табела на града, когато видях русоляв млад мъж с раница на гърба да крачи унило по магистралата. Колите го задминаваха, някои ядосано бибиткаха, ала никой не спираше. По принцип имам правило да не взимам случайни хора, но този път престъпих законите си и след три метра натиснах спирачките. Младежът продължи да върви, навел глава.

Отворих прозореца и извиках: „Хей, искате ли да ви закарам донякъде?“ Непознатият се обърна, огледа ме от глава до пети, усмихна се широко и отговори: „Щом така любезно ме каните, защо пък не.“ Качи се до мен и потеглихме. Скришом огледах вехтите му дрехи, изглеждаше по-млад от мен може би с 3-4 години. Въпреки неглижирания му вид, намерих едва наболата му брада за адски секси. Попитах го отново къде отива. Каза, че и той не знаел. Погледнах го учудено и забелязах, че изведнъж пребледня. „Сигурно е гладен.

Кой знае откога е на път“ – рекох си наум. За щастие наближавахме крайпътно заведение и под предлог, че ми се пие кафе, спрях колата. На бара поръчах два хамбургера, безалкохолни, минерална вода и, разбира се, кафета. Гледах с каква охота се нахвърли върху храната и в душата ми се надигна буря от емоции. Помолих го да ми разкаже за себе си. Младежът въздъхна, отпи звучно от колата и с нежелание каза: „Не ми се иска да ви отегчавам.

Защо да занимавам прекрасна дама като вас с досадни битовизми? Но пък сте толкова добра.“ Господи, нарече ме добра! От пръв поглед разбра, че съм състрадателна. Внезапно го почувствах сродна душа. И заразказва:

„Казвам се Христо. Израснах в дом за сираци. Знам кои са родителите ми, но пък те не ме искат. От време на време майка ми ме посещаваше, колкото да не забрави, че има син. Буташе ми в ръцете разтопен шоколад и бързаше да си тръгне. Щом си заминеше, другите деца ми взимаха шоколада. След като станах на 18, напуснах дома. Временно се подслоних при баба и дядо, но скоро им омръзнах и ме натириха на улицата. Не се погрижиха за мен, докато бях малък, та сега ли…

Оттогава нощувам, където намеря. Работих по строежи, пазач бях, взимах пари, ала не стигаха да си наема квартира. Наскоро си загубих личната карта. Без документи не мога да работя. Отидох да помоля майка си да ми заеме някой лев, за да си извадя нова, но не я открих. И като нямам пари, тръгнах пеша. Добре, че ви срещнах, не съм ял от дни, а и съм капнал от умора. Дърво без корен съм аз, госпожице.“

Разбирате, уважаеми читатели, как се почувства емоционален човек като мен при тази драматична изповед. Замислих се за охолния си живот, за скъпата кола – подарък от богатото ми гадже, за луксозния апартамент и ме хвана срам пред нещастния бездомник. И взех решение да го поканя на вилата. Нека се изкъпе, да се нахрани и отпочине, да се почувства човек. Защо са ми проклетите пари, щом не мога да правя хората щастливи!

Христо прие поканата от раз. Сините му очи се изпълниха с влага и той галантно целуна ръката ми, умолявайки всички светии да ме закрилят, а смирението му докосна още повече сърцето ми. Два часа по-късно, докато той си взимаше душ, аз отбирах дрехи от гардероба на брат ми. Риза, дънки, боксерки – идеално му паснаха. Вечерта направих пържоли с гъбен сос, извадих студено вино и поканих Ицо, както вече нежно го наричах, да хапнем заедно. Горкият, с такъв апетит се хранеше. После до розовия храст отпивах от мавруда, слушах тъжните му разкази и сълзи от съпричастност се стичаха по лицето ми.

На другия ден историята се повтори, но този път за десерт предложих себе си. Нека усети вкуса на женска плът. Казах му, че искам да носи спомена за горещите ни нощи и те да го топлят в мразовитите дни. А той, макар и по думите му девствен, умееше да дарява невероятни ласки. Страстен любовник!

Така измина седмицата. Сега мога само да правя предположения колко още щях да го ощастливявам, ако един следобед внезапно обаждане от Пламен – гаджето ми, не ме върна в реалността. „Скъпа – каза, – след час ще съм при теб. Липсваш ми ужасно. Чакай ме.“ Преди да кажа нещо, той прекъсна разговора. Ами сега? Обичам приятеля си и не исках да го нараня. Пламен е добър човек, но нямаше да ми прости, че съм правила секс с друг. Христо също не изгаряше от желание да влиза в разправии със законни любовници, затова метна раницата на гърба си, прегърна ме и каза: „Не бих те молил, ала би ли ми дала някой лев… за лична карта?“

Имах 100 лв., и без да се замисля, му ги тикнах в ръцете. Стори ми се, че леко се намръщи, но предположих, че наранявам достойнството му, като му ги давам. Казах му да задържи новите дрехи на брат ми. Би могъл да изкара още няколко месеца с тях. После бръкнах в шкафа със семейните албуми, извадих моя снимка и му я подарих за спомен.

Малко след като Христо си тръгна, видях, че е забравил снимката. Инстинктивно я грабнах и хукнах по пътечката. Минути по-късно забелязах новите дрехи захвърлени на пътя, а след още няколко крачки зърнах и него. Вървеше и злобно нареждаше на висок глас: „Глупачка, ще ми дава парцали и стари снимки. Пари ми трябват, пари исках… И какви глупости дрънкаше само – за любов и всеотдайност, свят да ти се завие. Карай да върви, нали изкарах седмицата на нейни разноски!“ Заковах се на място, после се обърнах и безшумно се върнах във вилата. Щях да си поплача после, сега трябваше да посрещна Пламен.

Същата вечер, под същия розов храст, двамата пиехме мавруд и си говорехме. Изведнъж приятелят ми избухна в силен смях: „Знаеш ли, скъпа, на идване, точно до разклона, срещнах един странен младеж с раница. От пръв поглед личеше, че е изпечен мошеник. На лицето сложил тъжна маска, а очите му играят като на гладна котка. Сетих се как братовчедка ми се опари с такъв нещастник. Представил се, че е от дом и няма пари за лична карта.

Не бил ял с дни – замотал й главата. Тя го нахранила, облякла, а той изчезнал с бижутата й. Може да е същият. Кой знае коя идиотка ще изгори още. Светът е пълен с глупачки!“ И избърса сълзите си от смях. И аз избърсах своите, но не развеселена от комичната история, а от мисълта, че поредната идиотка стоеше точно срещу него.
Ванеса

източник