Бях тормозена от семейството на бившия ми,но те получиха жесток урок от човек,от който….

Бях тормозена от семейството на бившия ми,но те получиха жесток урок от човек,от който не го очаквах.

Теодора вярваше, че има всичко с Иван – нейната гимназиална любов, превърнала се в съпруг. Но с угасването на неговите амбиции, угасна и техният брак. След горчивия развод семейството на Иван се обърна срещу нея. Точно когато Теодора мислеше, че повече не може да издържи, неочакван съюзник се намеси и защити правдата.

Ако някой ми беше казал в гимназията, че животът ми ще се превърне в сценарий на сапунен сериал, щях да се засмея в лицето му. Но ето ме сега, споделям историята си, защото понякога просто трябва да излееш всичко навън.

Иван беше звездата на училището – висок, чаровен и амбициозен. Бяхме двойката, на която всички завиждаха – млади, влюбени и пълни с мечти за бъдещето.

В началото бракът ни беше като от любовен роман. Пътувахме колкото можехме и мечтаехме за нови приключения, докато лежахме на покрива на първото ни малко жилище и гледахме звездите.

Но постепенно всичко започна да се променя. Иван се записа на работа в местна фабрика и светлината в очите му започна да гасне. Вечерите, които някога бяха изпълнени с планове за бъдещето, се превърнаха в мълчаливо зяпане в телевизора след тежките му смени.

„Иване, трябва да говорим за плановете ни,“ казах една вечер с опит да запазя спокойствие.
„По-късно, Тео,“ измърмори той, без да откъсне очи от екрана.

„По-късно“ така и не дойде. Мечтите ни се изпариха като дим. Опитвах се да говоря с него, но той само даваше празни обещания, че ще се промени. Никога не го направи.

Една вечер, след пореден спор, осъзнах, че няма смисъл да продължавам.

„Не мога повече, Иван. Подавам молба за развод.“

Той ме гледаше шокиран и объркан, но аз вече бях взела решението си. Събрах си багажа и се изнесох на следващия ден.

Процесът по развода в началото мина без излишни драми. Но всичко се промени, когато семейството му се намеси. Майка му, леля Надя, започна кампания на омраза срещу мен. Разпространяваше слухове в града, че съм му изневерявала. Хората започнаха да ме гледат с осъждащи погледи, а репутацията ми беше съсипана.

Една сутрин открих колата ми надраскана с обидни думи. Веднъж в дома ми се появи и вандализъм – вратата беше покрита с грозни надписи. Върхът на всичко беше, когато чичо му направи сцена на работното ми място и ме обвини за всички проблеми на Иван. Шефовете ми решиха, че драмата е твърде голяма, и ме уволниха.

Останах сама. Дори приятелите ми вярваха на слуховете. Чувствах се като изолирана от света, изгубена в тъмна спирала на отчаяние.

Един следобед обаче на вратата ми се почука. Отворих и там стояха Иван, леля Надя и братята му. Изглеждаха ужасно – сякаш бяха преминали през ада. Очите им бяха зачервени, а лицата им бяха белязани от сълзи.

„Теодора, моля те,“ започна Надя с треперещ глас. „Тук сме, за да се извиним.“

Стоях като вцепенена. Не можех да повярвам, че тези хора, които ми бяха причинили толкова страдание, сега стояха на прага ми и молеха за прошка.

„Какво е това?“ – попитах объркано. „Защо сега?“

Иван пристъпи напред и каза с разкаяние:
„Тео, осъзнахме колко грешихме. Наистина съжаляваме.“

Бях шокирана. Прошепнах:
„След всичко, което направихте, мислите, че едно ‘съжаляваме’ ще е достатъчно?“

Те започнаха да обясняват как са били подведени от гнева си и как искат да поправят нещата. По-късно същата вечер получих обаждане от бащата на Иван, бай Стефан.

„Теодора, току-що разбрах какво е станало. Ужасен съм от поведението на семейството си.“

Тогава разбрах всичко – бай Стефан им беше дал ултиматум да се извинят и да поправят стореното, или ще бъдат изгонени от дома му.

Семейството на Иван изпълни обещанията си – публично се извиниха, поправиха щетите по имуществото ми и ми помогнаха да си намеря нова работа. Тежестта, която носех толкова дълго, започна да се разсейва.

Най-накрая почувствах, че мога да дишам отново. Тази глава от живота ми беше затворена и можех да се върна към себе си.