Бях на 18, когато се влюбих безумно в Марин,въпреки молбите и заплахите на родителите ми, веднага след завършване на гимназията, се преместих у тях:

Обръщайки се назад в миналото се виждам като самотна мореплавателка, отчаяно търсеща обетована земя и мъжа, на чието рамо да склони глава. Но през цялото време, дори и в най-непрогледната мъгла и безнадеждна самота, някъде далеч напред винаги виждах едва блещукаща светлинка, към която се насочвах с надежда и упование, вярвайки, че най-сетне и моят късмет ще проработи. Уви, накрая отново плащах горчиво за наивността си!

Бях на 18, когато се влюбих безумно в Марин – най-красивото момче в квартала, сякаш излязло от корицата на лъскаво модно списание. Въпреки молбите и заплахите на родителите ми, веднага след завършване на гимназията, се преместих у тях. Живееше с майка си, баща му бе починал отдавна. Той искрено ме обичаше, но избиваше гнева от неудачите си чрез синини по лицето и тялото ми.

Ако свекърва ми се намесеше в моя полза, го отнасяше и тя. Проблемът на Марин бе, че му липсваха образование и професия. Беше пропуснал доста години в скитане, безделие или работа на парче с връстниците си от махалата, имаше амбиции без покритие и отказваше да се примири с положението на човек зад борда.

Разведох се, въпреки заплахите, че ще ме убие, напуснах града ни, отидох в София, намерих си работа и записах да следвам задочно финанси.

Случайността ме сблъска с Доктора, втория ми съпруг. Той също ме обичаше, но не пропускаше случая пред гости, приятели и познати да ме унизи по много фин начин. Показваше ме като експонат от витрина и гордо обясняваше, че ме е моделирал. Че от бедното и невзрачно момиче от провинцията, е направил дама, която не може да мине незабелязана. Горкият, не можа да разбере – по-скоро не искаше да признае, че ми е помогнал единствено с парите си. Другото аз си го имах – и ум, и образование, и приятна външност по рождение. Но до срещата си с него ходех с ученическото си палто, черна пола, бяла блуза и един чифт затворени обувки, които носех есен, зима и пролет.

Имах само чифт стари сандали за лятото, чиито каишки непрекъснато се късаха и аз ги пришивах. Когато Доктора ме облече от главата до петите по последния писък на модата, заприличах на почистено от патината сребърно бижу. Изведнъж всички забелязаха, че съм била красива, умна, възпитана и чаровна. А съпругът ми със снизходителна усмивка се хвалеше наляво и надясно, че е ценител, който и под чула може да открие красивата кобила…

След три години брак усетих, че съм на ръба на нервния срив. Вече работех в банка, колегите ме уважаваха и ми се възхищаваха, аз наистина се стараех и четях много по специалността си. Щом се приберях у дома обаче, се превръщах в бедното момиче от провинцията, което дължи всичко на богатия си и известен съпруг. Когатосе убедих, че патологичната му ревност се сблъсква с огромното му самочувствие(един вид: „Кой, аз ли да те ревнувам? Какво си ти, какво съм аз!?!

Та нали аз те направих това което си!…“), разбрах, че двамата нямаме бъдеще заедно. Той може да беше добър лекар, но на себе си не можеше да помогне -беше болен от скрупули. Парадоксалното е, че тъкмо те ми помогнаха да се разведа бързо и леко. Доктора не се яви в съда, представляваше го адвокатът му, но до мен достигаха ироничните му приказки, че той ме бил създал, но явно ме е надценил и съм му била омръзнала…

Владо ми беше колега, връзката между нас започна неусетно и за двама ни или поне аз си мисля така. Самотата ме измъчваше, а той бе внимателен и търпелив в опитите си да ме спечели. Заведе ме като булка в дома си, при болната си майка и 13-годишната си дъщеря от първия си брак. И двете от първия миг ми показаха, че ме мразят, но приемаха да живеят на мой гръб. Внасях заплатата си, готвех чистех, перях, да те се държаха с мен като с натрапник.

Когато заговорих за наше дете, Владо ме отряза. Не можел да си представи отново да му реве бебе, да се сменят пелени и се изваряват биберони. Пък и дъщеря му нямала да се съгласи, щяла да страда в дома им да има чуждо дете. Представяте ли си – чуждо, точно така ми го каза. Още на другия ден си вдигнах куфара с личните вещи и се изнесох. Добре, че този път не изглупих да подписвам официално в гражданското…

Тогава сериозно се замислих за собствено жилище. Теглих кредит, заплатата ми в банката позволяваше да го изплащам безболезнено и купих тристаен апартамент в жк „Младост“, с прекрасен изглед към Витоша. Междувременно обаче, родителите ми починаха един след друг. Мисля, че приказките по мой адрес в малкото ни градче им помогнаха да се пренесат в отвъдното. А толкова исках да ги приютя и да изкарат старините си при мен…

Вече смятах да проявя разум по отношение на мъжете и да не действам емоционално, когато Трифон нахлу не само в живота, но и в жилището ми. Моя първа братовчедка ми телефонира от Барселона и ме помоли да приема за ден-два приятел на съпруга й. Имал да урежда някакви документи и се връщал отново в Испания. Само че заминаването му се отложи с цяла година – до момента, в който направо го изритах. Трифон беше много интелигентен, чаровен, забавен, само че ми отне време да разбера, че всъщност е комарджия и се бе покрил тук, защото го преследвали за измама по време на игра със зарове.Късно си дадох сметка, че итук е продължил с хазарта.

Няколко пъти ме води в скъпи ресторанти, купи ми дрехи и пръстен. Обясни ми, че спечелил от сделка, а то е било от играта. После започна да ми иска пари, уж да инвестира, щял да започва бизнес със съдружници. Прощавах му, защото в него имаше нещо момчешко – ведро и жизнерадостно. А и като любовници си допадахме, с него винаги ми е било най-хубаво. Разривът помежду ни настъпи след страхотен и гнусен скандал. Не се бе прибирал две денонощия, каза, че уж е с бъдещия си съдружник в Пловдив, щели да сключват сделка.

А може и там да е бил, само че се играли на комар и той е загубил всичко.Прибра се призори на третия ден – брадясал, мърляв, отчаян, с тъмни кръгове под очите. Накара ме да седна на фотьойла, зарови като дете глава с скута ми, започна да плаче и говори. Така научих какви ги е вършил цяла година, докато живееше при мен. Накрая, без да вдига очи изхлипа: „Има и още нещо, трябва да ми помогнеш.Иначе пак ще се наложи да изчезвам и се спасявам някъде… Заложих и теб, обещах на онзи идиот, че ще те навия да преспиш с него… Само веднъж…“

Причерня ми. Заплаших го, че ще се обадя в полицията и ще разкажа играта на цялата му компания, ако до 10 минути не си събере багажа и не се изчезне от живота ми. Като последен жест му дадох пари за еднопосочен билет до Испания, отворих вратата и го изритах.

Бях толкова уморена и отвратена от всичко, че няколко години не допуснах мъж до себе си. Наближавах 40-те и цялото ми същество закопня за дете. Но без баща му.

Бях харесала за донор един директор на банков клон в областен град. Сериозен, интелигентен и приятен, най-важното женен и държи на семейството си. Но кой мъж се отказва от неангажиращ флирт с колежка от София? Два три пъти се любихме в хотела, а когато разбрах, че съм забременяла, му съобщих, че ще се омъжвам и повече няма да се срещаме. Останах с впечатлението, че човекътдори си отдъхна от този рисков за него ангажимент.

Родих прекрасна дъщеря, на която посветих живота си. На нея и на професията си.Тя вече е на 14 и от малка знае, че баща й е починал от пневмония месец, преди да се роди и ние да се оженим. Радвам се,че е умно, жизнерадостно и добро същество.

Напоследък все по-често се връщам към миналото. Може би, защото гоня 55-те. Давам си сметка, че бях умна и същевременно глупава. Бях обичана и предавана, обожавана и изоставяна. За съжаление, без да искам, огорчих и други хора, най-вече родителите си, за което ги моля да ми простят. Не се сърдя на онези, които ме нараниха, но ме боли заради слабостта ми, че им позволих да го направят. Обичах силно и искрено и дори когато бях подло предадена и от сърцето ми капеше кръв, продължавах да вървя по пътя си с вяра и надежда. Бях водена единствено от сляпото си упование в любовта и святостта на семейството.

Пътуването ми в житейския океан продължава и днес, но сега ми е по-леко отпреди. Защото до мен е дъщеря ми, а нейното щастие и благополучие са моята единствена цел. На тези от вас, които все още се лутат в тъмнината на самотата, пожелавам добри спътници. Дано намерите безопасни пристанища, където да отседнете. Не се отказвайте, всеки трябва да продължи своето пътуване, докато открие любовта, за която е мечтал. За това са нужни сила, кураж, търпение и вяра, но най-вече мъдрост. И едно сърце, жадуващо за любов.

Теодора

източник