БАБА ДЕСАНКА ЖИВЕЕ В МРАКА ЧЕТИРИ ДЕСЕТИЛЕТИЯ: Тя е сираче от войната,сама е, всеки ден плаче и няма кой да я чуе:

Тъмнината е моят кошмар, моят кошмар. Наистина ми е трудно…

В село Дебърц, община Владимирци, баба Десанка Лукич живее съвсем сама и единствената светлина, която вижда, е тази на свещ. Тишината е нарушена от тиктакането на стар часовник и класическа музика от транзистори, захранвани от батерии. Няма съседи, а първият магазин се намира на километри.

– Тъмнината е моят кошмар, моят кошмар. Наистина ми е трудно. Ето, като лаят кучетата така, не ми дават да изляза, как да изляза като не знам какво ме чака там. Това ми е най-трудно. Когато е светло, е по-лесно, виждам всичко и се грижа за растенията си, доколкото мога, и намирам известна утеха в това. Никой не ме чува да плача, никой не ме вижда и така прекарвам деня си. Когато започне да се стъмва, когато трябва да влизам в къщи и когато трябва да си лягам, тогава ми е най-трудно. Много ми е тежко и май ще мине – описва бабата за „Експлозив“.

Казва, че се е държала на крака – работа.

През деня обработва градината си, отглежда краставици и домати, храни кучетата и носи дърва, както казва, работи, колкото й позволява здравето.

– Това е по-добре, отколкото да седя и да копая, копая малко, докато се изморя. Всичко зависи от налягането и захарта – обяснява Десанка.

Няма съседи, а първият магазин е на няколко километра. Съпругът й почина преди четири години, съседите й преди повече от десетилетие, а наследници не се очакват.

– Живот на тъмно е нещо, което не бих пожелал на никого. Наистина е страшно. Докато съпругът ми беше жив, нямах страх. Знам, че го има и ми олекна психически, не бях болен, но се справях със задълженията си. Когато той почина и когато дойдох тук след погребението и останах сама, плаках с пълно гърло. Не ме пускат вкъщи, всичко си мисля, сега някой ще ме удари по гърба, по главата, малко ме хвана паниката и вече четвърта година. Най-тежки ми бяха изоставените къщи, тъй като всички заминаха, останах само аз. Идват животни, лятото има змии – разказва бабата.

Съпругът й години наред се опитвал да реши проблема с тока, но безуспешно. Все питаше и винаги получаваше един и същи отговор: „Нямаме условия, ще правим трафопост“. Трансформаторът е скъп, общината е бедна“, казва Десанка.

Те така и не успяха да платят за изграждането на подстанцията и въвеждането на електричество, което Elektrodistribucija оцени на 1 630 000 динара.

Болезнен живот

Баба Десанка никога не е била галена от живота. Въпреки че сега, на стари години, тя живее сама и под светлината на свещ, тя си спомня едно още по-мъчително детство. Тя е сираче от войната, дете на Козара. Тя прекара две години под земята, за да избяга от Ясеновац, и беше спасена от леля си, която я държеше в ръцете си.

– Винаги бях в скута на леля си. Тя винаги ме държеше до себе си и винаги имаше една ръка готова, ако нещо се случи, ако изкрещя, за да не издадат къде сме, да ми я сложи на устата. Разбира се, там беше зима и тежко. Имахме само канички за вода, бяха малки с пипало, там децата пиеха вода и имахме големи за възрастни. Единствената храна, която имахме, беше проята, затова ни даваха кори – разказва баба Десанка.

Бащата и тримата братя, най-малкият от които е само на 15 години, са разстреляни в Ясеновац.

– Когато излязохме от землянките и тръгнахме към къщи, леля ми ме носеше. Когато стигнахме до къщата, чак тогава започна адът. Никъде никой, такава тишина, най-тежко ми беше, нямам баща и братя. Започнах да крещя, никъде нищо няма, къщата е разбита – разказва Десанка и веднага продължава да описва поредната болезнена случка: „През тази нощ и тримата заспахме, на земята върху някакъв плат.“ Бяхме опиянени от въздуха, защото там нямаше въздух, само пръст, кал, влага и студ, не можехме да спим там. Заспахме и не се събудихме до сутринта, а през нощта леля ми почина, така че това беше последният шок, наистина, не издържах.“

Въпреки това Десанка се радва, че е жива и има само една мечта – да светне лампата след 42 години.