Аз съм мъж на 35 години, но за нищо на света няма да се оженя

Не искам да се женя, има много причина за това. Пиша това писмо, не за да търся съчувствие. То ми трябваше, когато бях 7- годишен и родителите ми се разведоха. Защото докато възмъжея, аз страдах и носех в душата си вината за тяхната раздяла.

Вече в пубертета, обзет от гнева за предателството им спрямо мен, си зададох логичния въпрос: Защо в съда питат само двамата съпрузи дали са съгласни да се разведат, а не искат и мнението на детето им?

Казвам го, тъй като съм повече от сигурен, че ако то ги погледне в очите и заяви разплакано, че не иска от утре мама и татко да живеят отделно и да вижда единия от двамата веднъж в месеца, може би ще ги трогне и ще ги накара да се замислят.

Изключвам случаите, когато са налице непреодолими причини: насилие, побой, алкохолизъм, склонност към престъпления и зависичости и пр. Говоря за големия процент от разводите, при които поводът е, представете си, несходство на характерите или нова любов.

Е, как става така?!! Нали, за да стигнат до венчилото , мъжът и жената са се запознали, влюбили, опознали и сами са решили да узаконят връзката си, създавайки семейство и деца.

Нито са били недорасли и недоразвити, нито някой ги е насилвал да сключат брак. Да сте виждали сватбени снимки с намръщени и разплакани младоженци? Няма такъв случай! Всички се усмихват щастливо, прегръщат се и се целуват… И само след няколко години се проявяват лошите черти от характерите им, започват скандалите и вече не могат да се понасят!?

Или пък единият от двамата среща този път „истинската“ си любов и бракът отива по дяволите. А с него и съдбата на детето им!!! Лично аз – тогава 7-годишен, уплашен и нещастен, нямах обяснение за поведението на родителите си, а когато пораснах, бе безсмислено да ги питам.

И двамата вече имаха нови семейства, нови деца и проблемите ми идваха от Онзи (съпругът на майка ми) и Онази (съпругата на баща ми). Така ги кръстих навремето и никога не се обърнах към тях по име, карам без обръщение. Заради тях никъде не се почувствах в свои води.

Бяха две отделни, неконтактуващи помежду си семейства и ми идваха в повече. Освен това ми се повдигаше, като гледах как родителите ми демонстрират влюбеност с новите си партньори.

Признавам, не се привързах към природените ми братче и сестриче, дори се дразнех, когато майка ми ми натрапваше да дундуркам ревливото й момиченце, а баща ми пък не спираше да ме убеждава как след време, като порасне малкият му син, ще ми бъде най-добрият приятел. Е, не се получи!

Бях 13-годишен, когато отношенията ми с Онзи дотолкова се влошиха, че за да запази втория си брак, майка ми се опита да ме прехвърли на баща ми. Онази обаче категорично отказа да ме приеме в дома си, грижите за едно дете и за дома й стигали и той, притиснат от обстоятелствата, ме заведе при дядо – неговия баща, който след смъртта на баба живееше сам. Така най-сетне отново почувствах родителска опора и истинска – мъжка любов.

Старецът беше добър, супер интелигентен, много търпелив човек и не криеше обичта си към мен, с което от първия ден бръкна в наранената ми и жадна за внимание душа. За първи път се чувствах задължен да даря радост някому и да се отблагодаря за спокойствието и грижите, които получавах.

Амбицирах се да докажа, че не съм проблемното момче, което носи само неприятности на родителите си и семействата им, и само за няколко месеца оправих бележките и поведението си в училище.

А когато започнах да нося редовно шестици и да просълзявам дядо, подавайки му бележника си, разбрах колко малко трябва понякога, за да направиш близкия си човек щастлив. По същата причина после си напънах задника и влязох в езиковата гимназия – само и само да не го разочаровам и да сбъдна мечтата му да уча. Вероятно покрай неговото стареене аз израснах неусетно и бързо, и на 16 вече се чувствах мъжът, но дядо продължаваше да е умът и мъдростта в малкото ни сплотено семейство.

Доставяше ми удоволствие да го отменям в тежката физическа работа, в замяна на това той ме глезеше с уменията си в кухнята. Единствените ни конфликти бяха заради нежеланието ми да посещавам домовете на родителите си. Все ми говореше, че кръвта вода не ставала и не бивало да късам връзката с корените си…

Сигурно майка ми и баща ми искрено са искали да ме виждат от време на време, но аз не понасях Онзи и Онази, пък и те не криеха „топлите“ си чувства към мен. Когато, за да не разстройвам дядо, приемах поканите, после се връщах изтощен от натрупаните вътре в мен емоции, които с усилие задържах. Атмосферата и в двата дома винаги бе напрегната и фалшива. Бяхме като актьори със заучени роли, които чакат с нетърпение след края на представлението завесата да падне и всеки да поеме по пътя си…

След смъртта на дядо сведох до минимум тези протоколни гостувания. Вече отивам само на празници, стоя малко и се извинявам с неотложни ангажименти. Сестра ми завърши университет, работи, дори си има сериозна връзка, а брат ми е още студент. Като по написан сценарий, приказките и в двете семейства се въртят единствено около житието-битието на „децата им“ и аз се чувствам страничен наблюдател. https://vazhno.bg/ Разбирам ги – по този начин избягват темите, в които трябва да се впише и моята персона. Нямам нищо против, дори ми е по-удобно, че не се ровят в моя живот.

Доволен съм, че преди три години дядо умря щастлив и спокоен, защото ме видя дипломиран инженер, с кариера във фирмата, в която и сега работя, с възможности да пътувам и да осмислям бъдещето си. Беше горд, че няколко поредни лета го заведох на почивка – в Италия, Испания, Гърция, Турция. Само едно негово желание не осъществих приживе: да ме види женен и се порадва на правнуче. Но това нямаше как да се случи, дори и да станеше столетник.

Нямам вяра нито на жените, нито на себе си. Замисля ли се по въпроса, пред очите ми винаги изплуват моите безотговорни родители. Клели се във вечна любов и вярност, а с лека ръка създадоха нови семейства и деца, без да си дават сметка какво причиниха на невръстния си първороден син…

Затова никога и за нищо на света няма да се оженя. Нормален мъж съм на 35, зад гърба си имам няколко продължителни връзки с интелигентни и умни жени – задължително разведени и с отгледани деца, които не напират за брак и нови бебета. В този живот всеки носи своя кръст, аз моя – също.

.

.

.

Лична драма