Мамо, побързай! То има нужда от помощ! Измъчваха го! – изкрещя Ванка. – Побързай, мамо:

Ванка Воробьов, четвъртокласник от четиридесет и шесто училище, беше във всяко едно отношение гордостта на родителите си. Кръгъл отличник, шампион по шах сред връстниците си, „математически гений“, както майка му обичаше да го нарича. Но имаше един проблем – той беше крехък, слаб, най-малкият в класа, често боледуваше, поради което Олга Сергеевна трябваше да напусне работа си и да се посвети на грижите за сина си. Алексей Андреевич утешаваше съпругата си, като ѝ казваше, че с възрастта момчето ще стане по-силно, ще закрепне, че самият той като малък е бил слаб в по-ниските класове, а сега е метър и осемдесет със солидни мускули.

Олга Сергеевна кимаше, съгласяваше се със съпруга си, но в дълбините на душата си беше притеснена, гледайки бледата прозрачна кожа на момчето, сините ивици от вени, които се виждаха с „невъоръжено око“, тънките ръце и крака. Баба се удивляваше, как една душа може да се задържи в такова тяло и често Олга Сергеевна мислеше по същия начин.

Ванка не знаеше за родителските тревоги, не разбираше думите на баба си за душата и израстваше като съвсем обикновено дете. Той беше спокойно и разумно момче, не участваше в хулигански лудории, не тичаше из училището презглава. Най-често седеше с книга на бюрото. Съучениците не, че не го харесваха, но по скоро не го разбираха съвсем, въпреки, че неизменно му искаха помощ при тестовете. Ванка никога не отказваше. Той беше отличник и ученето му се удаваше много лесно. Той схващаше веднага и докато останалите се опитваха да вникнат в обясненията на учителя, момчето се занимаваше с допълнителни задачи.

Не се хвалеше с успехите си, беше неизменно любезен с всички, за което съучениците му прощаваха различноста. И дори в часовете по физическо възпитание, където той не блестеше особено, не му се смееха. Учителят по физическо му пишеше винаги петици , за да не разваля цялостната картина. Няколко пъти говори с майка му за необходимостта от упражнения за закаляване и общо укрепване. Олга Сергеевна се съгласяваше, казваше, че се опитват, но Ванка продължаваше да се разболява.

Един ден в края на ноември Ванка се прибираше от училище. Той вървеше, както винаги бавно, в движение мислейки за следващата задача по математика, която му беше дал учителят. Момчето обичаше различни пъзели, така че учителят винаги му даваше нещо по-трудно. Ноември тази година се оказа ветровит и влажен. Нямаше сняг, а въздуха постоянно беше много влажен, от който дрехите и обувките моментално се насищаха с влага. Ванка спря, закопча якето си, оправи си шапката и изведнъж от близкия ъгъл чу някакво нечовешко скимтене, последвано от момчешки смях. Ванка изстина и замръзна. Скимтенето спря, заменено от вой.

Минаващите хора се оглеждаха към звука, но никой не спря да види какво се случва. Момчето също реши да продължи, но изведнъж отново прозвуча ужасяващото скимтене. Ванка не издържа и хукна към звука. Завивайки зад ъгъла, той видя Витка Лютов и Олег Старостин, двамата местни хулигани и ученици от седми клас от четиридесет и шесто училище. Те гледаха нещо на капака на кофата за боклук и силно цвилеха. Ванка не виждаше нищо от тях, но отчетливо чуваше тъжния плач, който идваше оттам.

– Какво става тук? – Ванка изведнъж чу собствения си глас и не го позна, толкова нисък и дрезгав се оказа. Тийнейджърите се обърнаха и пред Ванка се отвори картина, от която кръвта замръзна във вените му, а пред очите му падна червена пелена. На капака на резервоара имаше кученце. Обикновен малък мелез, такова, каквито имаше много по улиците на града. Козината му тъмнокафява сега беше покрита с кръв. Едното ухо липсваше. Задните крака, неестествено обърнати. Кученцето погледна Ванка с едното око, другото беше затворено. Цялата муцуна беше в рани. Кученцето вече не хленчеше, а стенеше тихо. От останалото око потекоха големи сълзи.

– Виж, едно врабче пристигна – каза Витка, играейки си със сгъваем нож. – Е, махай се оттук, преди да сме те наритали! Той се приближи заплашително към Ванка. Старостин изцвили глупаво и заби острия край на ножа в кървавото телце на кученцето. Палето изпищя и се опита да изпълзи от мъчителя си, но не успя. И тогава Ванка, това слабо момче, което в малкия си живот не е наранявал и муха, грабна първата попаднала му пръчка, замахна и пристъпи към мъчителя и извика:

– Не го пипай!

– Какво? Какво ще ми направиш? – подигра му се тийнейджъра. – О, колко си страшен!

Ванка не отговори. Той пое въздух в гърдите си, хвана пръчката по-здраво и тръгна към живодерите. Момчето не виждаше нищо друго, освен двамата мъчители на кученцето. Ушите му бучаха. Струваше му се, че е станал просто огромен, запълвайки цялото пространство. Все още виждаше усмихнатите им лица, като изведнъж настъпи поразителна промяна. Двама яки седмокласници, които бяха с три глави по-високи от Ванка и много по-силни, изведнъж започнаха да се отдръпват от него все по-бързо. Момчето не се чуваше как крещи, размахвайки тоягата си. Той нанесе удар вложил в него цялото си отчаяние и ужас, който изпитваше сега. Чу се изхрущяване на кост и единия от мъчителите изрева. Вероятно във външния му вид сега имаше нещо, което смъртоносно уплаши Лютов и Старостин.

В крайна сметка те всъщност бяха страхливци и можеха да се подиграват само на по-слабите. Когато срещнаха отпор, амбицията им мигновено изчезнаха, разкривайки истинската им безполезна същност. Ванка отново изкрещя, вдигайки пръчката си за нов удар и чак тогава разбра, че е останал сам. Тийнейджърите срамно бяха избягали, оставяйки малкото, невинно кученце да умре на капака на кофата за боклук. Ванка хвърли пръчката и се затича към палето. Кученцето беше още живо, но животът едва блещукаше в нараненото и изтощено телце. Ванка скъса якето си, внимателно прехвърли кученцето върху него, нежно го вдигна на ръце и с всичка сила хукна към къщи. Момчето дори не си спомняше, че е оставило ученическата си раница и чантата с обувките до кофата за боклук. Ванка не дочака асансьора, отлетя до петия етаж и натисна звънеца. Звънецът звънна без да спира и след минута изплашената майка отвори вратата.

– Какво се е случило? – само успя да попита, когато видя сина си без яке, а целият училищен костюм покрит с пръст и кървави петна. Забелязвайки какво държи момчето в ръцете си, мама пребледня и почти припадна.

– Мамо, побързай! То има нужда от помощ! Измъчваха го! – изкрещя Ванка. – Побързай, мамо! Направи нещо! Олга Сергеевна се опита да вземе кученцето от сина си, но Ванка го прегърна още по-силно. Тогава тя се обади на приятелката си, разбра къде се намира най-добрата ветеринарна клиника в града, извика такси и започна да убеждава момчето да се преоблече. Но всичко беше напразно. Синът ѝ, обикновено толкова послушен и сговорчив, сега не реагира на нищо. Застана на вратата и само повтаряше:

– Мамо, побързай! Той има нужда от помощ! Той не плачеше, не се оплакваше и това уплаши Олга Сергеевна още повече. Пет минути по-късно дойде таксито. Мама грабна едно резервно яке и заедно с Ванка и палето отидоха в клиниката. Имаха късмет. Хората бяха малко, предимно стопани, които водеха домашните си любимци за профилактични прегледи и ваксини. Следователно най-добрият травматолог в града беше свободен. Той внимателно взе кученцето и го сложи на масата. Беглият преглед беше разочароващ. Сергей Аркадиевич нежно каза на Ванка, който упорито не напускаше офиса:

– Хлапе, иди малко в коридора. Сега ще поговоря с майка ти и тогава ще направя каквото е необходимо.

– Ще му помогнете ли? – За първи път в очите на Ванка блеснаха предателски сълзи.

– Ще направя всичко по силите си. Да се ​​надяваме, че то има силно тяло и ще се справи. Излез и седни в коридора. Ванка кимна колебливо, хвърли последен поглед към кученцето, докосна внимателно кафявата козина, прошепвайки:

– Дръж се! – и излезе в коридора.

Сергей Аркадиевич погледна майка му право в очите и каза:

– Трябва да ви кажа, че нараняванията са много сериозни. Необходима е операция и вероятно повече от една. Не мога да ви дам никакви прогнози. Не се знае дали кученцето ще оцелее след първата операция. Казвам ви това сега, за да можете да вземете решение. Може би е по-добре да пуснете кученцето. Мама вдигна поглед към доктора.

– Да го пуснем? Искаш да го приспим?

Сергей Аркадиевич кимна. Олга Сергеевна погледна назад към вратата, представяйки си как ще съобщи новината на сина си. И реши:

– Не, нека опитаме. Ти сам каза, че има надежда. Дори и да е много слаба.

– Добре – отвърна докторът. – Взимам кученцето. Ще трябва да изчакате. Ще ви дам препоръки. Олга Сергеевна излезе в коридора. На стола, седнал като пръчка, седеше Ванка, вперил очи във вратата. Той погледна с надежда в очите на майка си, а тя каза:

– Кученцето е закарано за операция. Лекарят каза, че има надежда. Ще чакаме. И тогава Ванка не издържа. Той се облегна на рамото на майка си и заплака. Хлипайки, той разказа как е видял, че го измъчват, как спасил кученцето от живодерите, как е бягал към къщи, като през цялото време повтарял на палето, че сега ще му помогнат. Мама изслуша разказа на сина си, погали го по главата и сама се разплака. Оглеждайки се, тя с удивление видя, че всички, които сега чакаха своя ред, подсмърчаха. Стопаните прегърнали любимците си си триеха сълзите. Администраторът донесе на Ванка чаша вода и сладки, но той дори не ги погледна.

Два часа по-късно баща му пристигна в клиниката от работа. Таткото прегърна сина си и каза, че той е истински герой. Ванка само поклати глава. Той чакаше. Скоро при тях излезе Сергей Аркадиевич и Ванка усети, че е спрял да диша.

– Операцията беше успешна – каза докторът, – поставихме шини върху счупените лапи. Наместихме ставите, зашихме и обработихме раните. За съжаление не успяхме да спасим едното око. И както разбирате, кученцето също няма едно ухо. Иначе това е здраво кученце, което е много слабо. Но се надявам, че тялото му ще се справи. Ще трябва стриктно да спазвате всички препоръки, да му се слагат системи, да се обработват раните, да се правят инжекции. Можете ли?

Семейство Воробьови задружно кимнаха с глава. Асистентката внимателно изнесе палето от операционната и го предаде на майка му. Ванка все се опитваше да вземе кученцето на ръце, но докторът каза:

– Търпи скъпи, има още време. Как искаш да го кръстиш?

– Ще го кръстя Рекс.

– Много хубаво име – усмихна се Сергей Аркадиевич.

Семейство Воробьови се прибраха вечерта, като внимателно носеха спящото кученце на ръце. Татко и Ванка хукнаха да търсят раница, която беше останала да лежи около кофата за боклук. Тук момчето разказа подробно на баща си за всички събития, след което Алексей Андреевич реши да отидат в полицията. Те отидоха в отдела и поискаха да видят инспектора. Младият лейтенант ги прие в кабинета си, изслуша внимателно момчето, като му задаваше уточняващи въпроси, записа нещо в тетрадката си и каза:

– Да, ние познаваме Старостин и Лютов. Това не е първият път, когато получаваме оплаквания. Но във вашия случай е малко вероятно да можем да направим нещо.

Алексей Андреевич изгледа изненадано инспектора.

– Защо? Как може да се отнасят към животните по този начин? Ако вече си позволяват това, какво да очакваме от тях по-късно?

– Разбирам те, но ние дори нямаме по какъв член, по който можем да ги задържим. Плюс това са малолетни. Най-доброто, което можем да направим, е да говорим с тях.

Бащата нервно стана и се разходи из офиса.

– Какво става? По улиците ни се разхождат спокойно кожодери, а полицията нищо не може да направи? А ако утре нападнат дете или старец? Тогава също ли няма да направите нищо? Или чакате да извършат престъпление и чак тогава започвате да действате?

– Успокой се, моля те! Разбирам колко сте разстроен. Ще се опитаме да направим всичко, което зависи от нас. Най-вероятно тези момчета ще бъдат регистрирани и ще бъдат внимателно наблюдавани. Днес предавам случая на инспектора за непълнолетни. А синът ти е истински малък герой – обърна се той към Ванка. – Много добре! Ти си смело момче.

Ванка не се вслуша особено в разговора, притеснявайки се за кученцето и се опитваше да си тръгне вече за вкъщи. От поведението на баща си разбра, че са отишли ​​в полицията напразно и никой няма да накаже мъчителите. Тогава момчето се замисли, но все още не сподели мислите си с баща си. Когато татко и Ванка се прибраха, видяха усмихната мама.

– Той започна да се събужда – каза тя на мълчаливия въпрос на сина си. Момчето изтича в стаята си и видя Рекс, който лежеше на одеяло до леглото му. Рекс погледна Ванка с едното си око и слабо подви опашка. Момчето легна до кученцето, погали го нежно по главата, целуна го по носа и веднага заспа на кучешката постелка. По-късно бащата внимателно положи сина си в леглото му.

Ванка не разказа на другите за постъпката си. Но, както се казва, земята е пълна със слухове. И когато момчето дойде на училище в понеделник, всички вече знаеха всичко. Съучениците гледаха Ванка с нескрито уважение. По-възрастните се приближиха и го потупваха по рамото. Момчето много се смути от такова внимание и само кимаше с глава на похвалите и поздравите. Старостин и Лютов не бяха в училище. Някой каза, че Витка си бил счупила ръката и е в отпуск по болест, но никой не знае нищо за Олег. Изглежда, че полицията отишла в къщата им, а след това Олег получил доста тежки шамари от баща си. Ванка не го интересуваше това.

С него се случи някаква неуловима промяна, за която самият той все още не осъзнаваше. Съучениците също не осъзнаха това, но усетиха, че момчето се е променило. Той остана същият очилат отличник, който чете книги по време на междучасията, но веднага се връщаше вкъщи след училище, защото Рекс беше там и го чакаше. Във външния му вид имаше някаква вътрешна сила. Нямаше значение, че беше също толкова малък и кльощав, че силата не беше в мускулите или във височината. Тя беше в онова вътрешно спокойствие и увереност, които отличават наистина смелите и силни хора. Веднъж през голямо междучасие Ванка се връщаше от столовата, когато видя, че едро момче от втори клас удря с учебник по главата момиче от класа му. Ванка не извика, а спокойно се приближи, хвана момчето за ръката, взе учебниците и мълчаливо ги сложи на бюрото. И тогава той също мълчаливо погледна второкласника право в очите. Пакостникът се смути, изчерви се, набързо се извини и хукна към тоалетната. Ванка само попита момичето:

– Добре ли си? и след като получи утвърдителен отговор, отиде при своя клас.

Вечерта на същия ден Ванка се качи при баща си и каза:

– Тате, запиши ме в секцията по таекуондо. Мама изпусна чинията от ръцете си и тя със звън се пръсна на две половини.

– Ваня, сериозно ли? — попита тя, сядайки тежко в един стол. Тя веднага си представи в цветове как малкото ѝ момченце ще се прибира вкъщи от тренировка, покрито с натъртвания и ожулвания.

– Да, мамо, сериозен съм – отговори синът.

Олга Сергеевна не можеше да свикне с този Ванка. Както преди едно и също момче, но съвсем различно. Някак си по твърд? Татко само се усмихна, радвайки се, че мъжествеността се е събудила в сина му. На следващия ден намериха добър треньор и Ванка започна да учи бойни изкуства. Страховете на мама бяха напълно оправдани. Но на Ванка не му пукаше за синините и охлузванията. Той тренираше усилено. А Рекс, междувременно, бавно, но сигурно се оправяше. Все пак Сергей Аркадиевич беше прав, когато каза, че тялото на кученцето ще се справи с нараняванията.

Семейство Воробьови изпълниха всички предписания, стоически издържаха много часове седене на системите. Мама се научи да прави инжекции и превръзки, а Ванка ѝ помагаше. Самият той изнасяше кученцето на ръце на улицата, а после го качваше на петия етаж. Беше Неговото куче и на Ванка нямаше нужда да му се напомня за необходимите разходки или хранения. Той правеше всичко сам. До края на учебната година Рекс израсна като доста едър мъжкар, чиято глава стигаше до кръста на Ванка. Муцуната му беше обезобразена от белези, едноух, едноок и куц – той беше най-красивото и най-обичаното куче на света.

Олга Сергеевна погледна през прозореца и видя как синът ѝ извежда Рекс на разходка. Те вървяха заедно един до друг. Малкото момче, което не пощади живота си, за да защити кучето. И страхотното куче, което би дало живота си за Ванка. Жената избърса сълзите си.

.

Наталия Кадомцева