Трябва ли да даваме пари на децата просяци или това е малтретиране на най-малките:

Груби оценки показват, че около 2000 деца просят само по улиците на Белград. В останалата част на страната може да има поне още толкова. 

С наближаването на празниците просяци от цялата страна се стичат в по-големите градове, влизат в градския транспорт, седят свити на улицата с протегната ръка или шапка, пресрещат забързани граждани по кръстовища и тротоари… Някои от тях се влачат полуголи , понякога и боси деца с тях.

Не е известно колко просяци има в Сърбия, млади и стари, инвалиди и бременни жени. Създадената работна група за решаване на този проблем, съставена от членове на МВР и Министерството на труда, заетостта, социалните и ветераните, в момента съществува само на хартия и все още не е създала никакви записи.

Затова не се знае дали тези хора и деца просят за себе си или за други, както и дали са жертви на трафиканти на хора, мафията, техните родители и близки. 

Опитът на организациите, работещи на терен с деца на улицата показва, че повечето от тях просят да изхранват себе си или семействата си, защото идват от изключително бедна среда. Опитът на белградския съд за престъпления показва, че сред просяците има и такива, които получават само трохи от тортата, които някой друг взема – този, който организира просешките вериги.

Обърканите граждани като цяло не знаят какво да правят – дали да дадат пари на бедни, гладни и мръзнали, особено когато става дума за дете, или да не дадат нищо с надеждата, че това ще спре насилието над деца, бременни жени и хора с увреждания.

 Ако дават, как да са сигурни, че с парите детето ще си купи храна, а събраните пари няма да бъдат взети от друг – бащата или лидера на престъпна група? И пак, като не дават, как да са сигурни, че детето няма да бъде набито вечерта, защото не е донесло очакваната от него сума?

 И това проблем ли трябва да се решава от гражданите или трябва да се решава от държавата?

Заявленията за просия не са много, а регистрираните жертви са още по-малко, защото цялото това явление се случва в тъмната зона. През тази година Центърът за защита на жертви на трафик на хора регистрира от общо тридесет жертви две деца, принудени да просят, и още пет деца и възрастни, принудени да просят, труд и сексуална експлоатация.. През 2015 г. те са идентифицирали 10 жертви на принудителна просия, а през миналата година има един случай на чиста принудителна просия и един случай на просия и насилствен брак, съобщават Новости.

Различен е опитът на Младежкия интеграционен център, който управлява два приюта за деца на улицата. 

Повечето от децата, с които контактуват, просят не защото някой ги принуждава физически, а защото няма какво да ядат и почти всички около тях просят или събират вторични суровини.

– Живеят в неформални селища без вода и ток. Те са социално изключени, не са включени нито в училищната, нито в здравната система. При съмнение, че дете е насилствено експлоатирано или жертва на трафик на хора, незабавно информираме полицията и ЦСМП. Обикновено информираме центъра за всяко дете, което дойде при нас – казва Марко Тошич от Центъра за младежка интеграция и отбелязва, че броят на жертвите не е за пренебрегване, но не надвишава 10 процента.

По думите му никой не знае точно колко деца живеят и работят на улицата. Проблемът е, че нито една институция не ги ръководи като отделна група:

– По груби оценки те са около 2000 в Белград. При нас идват около 350 деца, и в двата приюта, но това не говори за общия брой. И ако държавата не знае колко са, не може и да помисли как да помогне на тези деца.

Центровете често решават тези ситуации,като отнемат деца от родителите им поради неглижиране. Но в Центъра за младежка интеграция смятат, че бедността не трябва да е причина за разделяне на родители и деца.

На въпроса дали децата понякога стават свидетели на битие вкъщи, ако не молят за достатъчна сума, Тошич казва, че в този свят често има насилие: или семейно, или насилие от връстници (знаете коя група улични деца „държи“ кое кръстовище и защитава „собствения си терен“ на всяка цена), било то минувачи срещу просяци, а понякога и компетентни държавни органи.

– През миналата и тази година бяха установени 1128 случая, свързани с просия. От които пет искания бяха отхвърлени,21 производства бяха спрени,две оправдателни присъди бяха постановени. 135 предупреждения и 161 присъди бяха издадени – казва Милан Маринович – президент на Наказателния съд в Белград.

 – На някои от осъдените бяха наложени глоби,на други – затвор,но дори тези,които получиха глоби поради липса на пари,ги замениха със затвор.

Според Маринович е имало и случаи, когато полицията, когато хване деца да просят, успява да установи кои са родителите им и къде живеят. 

Ако съдът установи, че родителите са могли да надзирават децата по това време, но не са го направили. Родителите носят отговорност за престъпления. Имало е и случаи, в които е установено, че бащата и майката са били на работа. И наистина не са знаели, че децата просят, и тогава са били освободени от отговорност.

– Броят на осъдителните присъди спрямо общия брой заведени дела е малък. Тъй като нарушителите не живеят на адреса, посочен в документите им. Така че е трудно да бъдат открити. Тези, които нямат документи, стигат до съдията по съкратена процедура – обяснява Маринович.

По време на кариерата си като съдия се е сблъсквал и с различни дела:

– Преди 10 години съдих една жена, която просеше пред църквата „Св. Марко“, а тя посочи като адрес хотел. Обадихме се в хотела и проверихме – наистина тя имаше платена стая там! Имах и пример с възрастна, почти неподвижна ромска жена.. Която ни каза, че живее в дом и че всяка сутрин идва микробус, за да вземе нея и други хора с увреждания от това и други подобни жилища и да ги отведе на определени места , да прося. Вечерта той идва, взема ги и ги връща вкъщи, като им оставя малка част от „спечеленото“.

Но имаше и пример за прилично облечен, възрастен мъж от Панчево. Когато му даде минималната глоба, човекът каза, че не трябва да плаща. Съдията препоръчал.: „Намерете го от някого, съжалявам, че ви пращам в затвора“, на което господинът отговорил:. „Искам да ме пратите зад решетките“. Зима е, студено е, а аз нямам дърва. В затвора е топло и имам безплатна храна”.