Изминаха седем години: Една вечер телефонът иззвъня и тя се мъчеше да ме убеди, че се е променила:

Късно вечерта, щом всички си легнаха, тихо излязох на двора, запалих цигара и кротко заплаках. По дяволите, тя ми липсваше. Въпреки онова, което стори, душата ме болеше за нея. Години наред се опитвах да я изтрия от спомените и да я залича от живота си така, както тя направи с нас. Но сърцето ми упорито отказваше да я прокуди – моята бивша снаха и майка на племенника ми. С Кали пораснахме заедно.

Бяхме съседки и съученички. След време тя се омъжи за брат ми. Година по-късно, докато подготвяхме моята сватба, Кали дари брат ми с момче.
Колко непостоянна и страшна може да бъде съдбата – веднъж ти се усмихва, а друг път с един шамар те забива в земята. За огромна болка на всички ни племенникът ми Евгени се роди с тежко заболяване.

Една вечер, докато приготвях семейната вечеря, дъщеря ми дойде в кухнята и ми подаде телефона: „Мамо, търсят те.“ Измих си ръцете и казах „Ало…“ Думите ми увиснаха в пространството. От другата страна не последва никакъв отговор. Тъкмо да затворя, чух дълбока въздишка и: „Аз съм.“ Беше глас, който никога не бих забравила. Вкамених се и ръката ми някак сама затвори.
Час по-късно телефонът отново иззвъня и преди да успея и дума да продумам, тя каза: „Таня, не затваряй. Промених се.

Вече не съм същата. Повярвай ми, ти ме познаваш…“ Тя отчаяно хлипаше, а аз усетих как ме залива убийствена ярост. Развиках се: „Не те познавам, чуваш ли? И нищо не се е променило, само сега боли по-малко.“ Дойдох на себе си, когато усетих силните ръце на мъжа ми да ме раздрусват, а децата ме гледаха смаяно. Не им казах кой звъни, просто затворих.

Прогнозите за бъдещето на детето бяха отчайващи. Чувствах се ужасно – страдах за брат си, за малкото същество, дошло на тази земя да се мъчи, за снаха си, която като майка не заслужаваше такова изпитание. Започна жестока борба за живота на малкия ми племенник. Месеци наред се люшкахме между отчаянието и надеждата. Много бавно, лека-полека състоянието му се подобряваше. Появи се светлина в тунела.

Раждането на дъщеря ми Мария изпълни сърцата ни с още по-голяма радост. Само Кали изглеждаше помръкнала и се държеше някак странно. Питах я какво й е, дали не е болна, или не споделя всичко за здравето на Евгени. Тя само вдигаше уморено рамене и мълчеше. Понякога изглеждаше отнесена, сякаш живееше в друг свят, не обръщаше внимание на брат ми, дразнеше се, когато Евгени плачеше.

Една вечер Кали не се прибра. Притеснени, непрекъснато опитвахме да се свържем с нея по телефона, но той беше изключен. На сутринта, уплашен за съпругата си, брат ми реши да се обърне за помощ към полицията. Преди той да излезе, получих есемес от Кали: „Нямам сили, не издържам повече. Това не е моята битка, съжалявам. Не ме търсете. Няма да се върна.“ Не знам колко време с брат ми стояхме безмълвни.

Стресна ни плачът на Евгени – беше се събудил гладен. Отидох при него, гушнах го, притиснах го към гърдите си. Поплакахме си двамата, а после се погрижих да е сух и нахранен. Така станах майка на две деца.
Оттогава изминаха седем години. След бягството на Кали съдбата сякаш реши да ни компенсира и повече жестоки удари не ни нанесе.

Племенникът ми расте, много по-добре е, не се различава от другите деца. С брат ми все така живеем под един покрив и си помагаме. Знам, че все още страда за постъпката на жена си, но нея отдавна не я обсъждаме. Опитахме се да я оставим в миналото. Но от време на време продължавах да се питам защо направи така. От бивши колеги чух, че е имала връзка с друг мъж.

Иска ми се да не е вярно. По-лесно бих приела, че нервите й не са издържали и е загубила разсъдъка си. Мисълта, че е зарязала болното си дете заради любовник, буквално ме убива.
Кали се върна и поиска прошка. Дали наистина се е променила, само времето ще покаже, а дотогава ще е само нежелан призрак от миналото. Ужасното й предателство друго не заслужава.
Таня

.

.

.

.

.

Източник: Лична драма