Тя никога не е раждала, а над 25 деца я наричат ​​мама:

Валентина Режек е SOS мама, днес е на 56 години и в момента води през живота си четири малки. Една от общо 16-те поредни къщи става нейно работно място, но и дом през 1996 г., практически откакто е основано селото.

Когато преди точно две години посетихме Валентина Режек и почукахме на вратата на къщата в SOS Детското селище Ладимиревци недалеч от Осиек, малките наематели изскочиха весело пред нас. Тогава под един покрив били шест – четири момичета и две момчета, най-малкото на 11 години, а най-голямото на 15 години.

– Пубертет! Всички са в пубертета! – засмя се Валентина, чийто весел дух веднага се забеляза. Валентина е SOS мама, днес е на 56 години и в момента води през живота си четири малки. Една от общо 16-те поредни къщи става нейно работно място, но и дом през 1996 г., практически откакто е основано селото.

Вижте как изглежда един ден на SOS майки във видеото 

Започва работа в SOS Детско селище Лекеник през 1994 г. като SOS леля. Тогава тя е на 27 години, а за толкова младо момиче това е голяма стъпка. Две години остава на този адрес, а през лятото на 1996 г. става SOS майка в Ладимиревци.

– През първите пет години в SOS Детско селище може би съм мислила какво ще правя и как ще продължа, но животът продължи и ми хареса, станах майка в Ладимиревци и дори никога не съм мислих за друг живот след това – каза ни по-рано Валентина.

Тя има много задължения на гърба си – наставник е, децата й са в ученическа възраст, но като всяка майка най-важното за нея е да са здрави. Най-лошо, посочва той, е когато децата са болни. Освен това тя има трудни моменти, когато в дома им пристигат травматизирани малки, които са нещастни, плачат, искат родителите си…СУПЕР ЖЕНАТя преживя два рака, две операции на гръбначния стълб и ампутация на крака: „Мразя, когато хората се оплакват от мен“

Най-малкото дете, което държеше, беше само на седем месеца . Днес тя е студентка, а с Валентина поддържат близки контакти. Останалите три момичета, съставили първото й SOS семейство в Ладимиревци, тоест преди четвърт век, все още я смятат за своя майка. Една от тях, която дойде при нея като тригодишна, живее със семейството си в Лондон и редовно идва в Славония, за да посети SOS мама. 

Когато разговаряхме с Валентина преди две години, тя ни каза, че това момиче тъкмо завършва колеж, учи биология и за повишението си в Лондон, поради пандемията, може да покани само двама души – и тя резервира предварително съпруга си и Валентина. Това са силни връзки, но те се създават постепенно и с много усилия.

Валентина Режек не роди, но повече от 25 деца я наричаха майка и тя ги подкрепяше през целия им живот.

– Не съм човек, който веднага ще скочи върху дете и ще започне да го целува, лека-полека се сближихме, а с бебетата, разбира се, всичко става много по-бързо. С най-голямото момиченце, което пристигна на 6 години, установих контакт най-късно, тъй като то имаше най-дълъг контакт с биологичната си майка. 

Тя не искаше да ми казва „мамо“,докато не успях да й обясня, че това, че ме нарича мама,не означава,че тя вече няма своята биологична майка и че се отрича от нея. По-малките деца нямат търпение да кажат на някого „мамо“. 

Спомням си ситуацията, когато при мен дойдоха деца от друго SOS семейство. След като една колежка се пенсионира – викаха й леля, защото била по-голяма.. А като ме видяха, веднага викаха: „Мамо, мамо!“ .. От малки са ги отделили от семейството, майка им не е идвала на гости… Разказа ни тя. СУПЕР ЖЕНА Антония била ученичка, когато напълно загубила слуха си и трябвало да се учи да ходи отново

Има и родители, които се притесняват детето им да нарича Валентина майка.

– Но децата знаят как да го различават. Заради малтретирането по-голямото момче не искало да нарича родителите си мама и татко, затова биологичната му майка му възразила. Той ми каза: “ Искам да ти кажа мамо , трябва да й кажа.“ Децата се привързват, както и ние към тях – спомня си SOS мама. Тя ни разказа и за ситуацията, когато веднъж организирали кръщенето на дете, родителите трябвало да дойдат с кръстниците.

– Велика събота,няма го никой,стоя в църквата с попа и той ме пита какво ще правим, а аз казвам.. „Ами ето го кръстника…“. Имаше такива ситуации. това наистина ме запечата – заключи Валентина.