Останах инвалид след падане от кон, а приятелят ми скъса с мен, но се влюбих отново:

Инвалид съм и се казвам се Елисавета, на 32 г. Когато бях на 21, паднах от един кон и оттогава съм неподвижна от кръста надолу.

Приятелят ми, който твърдеше, че ме обича повече от живота си, скъса с мен месец след като се разбра, че никога повече няма да мога да ходя. Много ме заболя, но го разбирах. Защо му беше саката жена, с която нямаше да може повече да прави с*кс и която нямаше да му роди деца.

Макар, признавам си, една малка частица от мен тайно се надяваше, че точно Жоро е благородният принц, който ще се жертва в името на любовта ни.

Уви, той беше просто един мъж, който искаше да взима от живота с пълни шепи, и имаше право на това. Когато дойде да ми каже, че ще продължи напред без мен, ме целуна по челото и ме увери, че ще ми се обажда всеки ден, и ако имам нуж­да от нещо, винаги мога да разчитам на него.

Повече не го видях, но и не му се обадих. Забраних си да мисля за този мъж и за да не полудея, реших, че не трябва да оставям мозъка си да бездейства.

Тогава бях студентка втори курс, но се прехвърлих да уча задочно, защото университетът не беше пригоден за инвалидната ми колибка, а не можех да карам майка ми и баща ми да ме разнасят на гръб всеки ден по стълбите нагоре-надолу.

Понеже не можех да работя, реших да се запиша на езикови курсове. Така паралелно със следването освен английски научих испански и немски.

Взимах нивата с максимален брой точки едно след друго, сякаш от това зависеше животът ми. Скоро след като завърших университета, западнах в една преводаческа фирма, за която можех да работя от компютъра си вкъщи.

Нямате представа колко бях щастлива, когато получих първия си хонорар. Доказах на себе си, а и на всички, че не съм безполезна и сама мога да изкарвам парите си. Справях се добре с работата и започнаха да ми дават все повече преводи.

Понякога не спях с дни, за да завър­ша някоя спешна поръчка, но това не ме изморяваше, а като че ли ми даваше все повече сили.

Погълната от работата си, не ми оставаше време да мисля за глупости и да се самосъжалявам. Освен това приятелите ми не ме забравяха и постоянно ме канеха, когато се събираха.

Някой от компанията идваше да ме вземе с колата си и ме водеше до кръчмата, където беше купонът. Те бяха свикнали с мен и инвалидната количка не им правеше впечатление, но погледите на съжаление, които ми хвърляха от съседните маси, се забиваха в мен като стрели.

Правех се, че не ги виждам, ала те ме нараняваха дълбоко. Защото не исках да ме съжаляват. С нищо не бях по-различна от останалите момичета в компанията. Дори бях много по-красива и умна от тях.

Единственото, което ме различаваше, бяха проклетите ми крака, които не искаха да помръднат въпреки непрекъснатите терапии, на които ме подлагаха лекарите.

Висяха безпомощно като някакъв излишен придатък към тялото ми и понякога се чувствах като парцалена кукла. Гледах как родителите ми се измъчват и се опитвах да им вдъхвам кураж.

Уверявах ги, че съм добре и не бива да се притесняват за мен. Та аз получавах повече от тях с работата си като преводач, а освен това поех и счетоводството на няколко фирми. Пари не ми липсваха, затова реших да им благодаря за техните грижи, като ги заведа на екскурзия в Германия.

Честно да ви кажа, след тази екскурзия не ми се прибираше у дома. Защото там за такива като мен животът беше много лесен. Навсякъде се придвижвах спокойно с количката си, не ме гледаха като извънземна и се обръщаха към мен с усмивка, без сянка дори на любопитство или съжаление, което толкова ненавиждах.

На връщане в самолета се запознах с млад мъж, който – оказа се – от дълги години живееше във Франкфурт. Заговорихме се и постепенно разбрахме, че четем едни и същи книги, харесваме една и съща музика. Освен това той беше много навътре в астрологията, нумерологията и психоанализата.

Беше изчел страшно много по въпроса и беше убеден, че всички проблеми на човека се намират в главата му. Когато се разделяхме на летището в София, разменихме координати и си обещахме да се чуваме по телефона и по скайп.

Изненадах се, защото у него имаше нещо, което ме привличаше неустоимо. Виктор, така се казваше мъжът, ми позвъни още на другия ден.

Дойде ми на гости и ме изведе на разходка. На него като че ли изобщо не му правеше впечатление това, че съм инвалид. Разговаряхме с часове и когато минаха трите седмици от престоя му в България, аз разбрах, че съм влюбена.

Нещо повече – позволих си да повярвам, че той също не е безразличен към мен. Сърцето ми биеше лудо, а по тялото ми се разливаше толкова много любов, че не знам как не се удавих в нея.

Плаках, когато го изпращах на летището, а той галеше косата ми и ме уверяваше, че ще ми се обади веднага, щом кацне. Така започна нашата денонощна скайп връзка. Хлътвах по Виктор с всеки изминал ден. В началото криех чувствата си, но постепенно започнах да му изпращам любовни стихове и нежни балади.

Той ги приемаше с усмивка, а после дълго разговаряхме за това съществува ли любовта, или е просто измислица на някоя романтична душа, която е заблудила останалия свят, че това е най-великото нещо в живота.

Веднъж, когато му писах в скайпа, Виктор не беше на линия. Не вдигаше и телефона си. Не ми отговори и в следващите няколко дни. Мислех, че започвам да се побърквам и че и той като Жоро си е дал сметка, че е безполезно да продължаваме една такава връзка, която няма никакво бъдеще. Изпохапах устните си до кръв, за да не позволя на сълзите и мъката да ме убият. Когато сутрин станех, поглеждах се в огледалото и си казвах:

Глупачке, набий си в главата, че любов няма, а и дори някъде да съществува, тя не е за такива сакати нещастници като теб! Повтарях си това ден след ден и като че ли се успокоих. Дори се упрекнах, че изобщо съм си по­зволила да се влюбя.

Две седмици след това Виктор изведнъж се появи на вратата ми… Носеше огромен букет и още от вратата ме попита искам ли да се омъжа за него. Това ми заприлича на някаква лоша шега и се чух да казвам: „Не!“ Той обаче се засмя и каза: „Искаш, не искаш, ще станеш моя жена, защото те обичам и ще направя всичко възможно да проходиш отново!“

После ми разказа, че във времето, в което изчезна, е прекарал в израелска клиника, където е разговарял с двама професори. С помощта на родителите ми им дал епикризата ми и историята на заболяването ми. След като проучили всичко, те пожелали да отида да ме видят и го уверили, че ще се възстановя.

Нашите не ми казали нищо, за да ме изненадат. Едва се сдържали да не ми признаят, че знаят къде е Виктор, като ме гледали как страдам, но удържали.

Слушах ги, плачех и не знаех дали е истина, или е сън, от който ще се събудя всеки момент. Преди два месеца с Виктор се оженихме. Този път изобщо не обърнах внимание на съжалението в очите на служителката от обредния дом, която водеше сватбената церемония. Тя със сигурност не разбираше как така един толкова красив мъж като Виктор се жени за нещастница като мен. Не ми пукаше обаче какво мисли тя, защото бях много щастлива.

В началото на август със съпруга ми заминаваме за Израел, където ми предстоят изследвания и няколко операции. Стискайте ми палци, защото имам нужда от всяка добра мисъл, от всяка положителна енергия, насочена към мен. Благодаря на Бога, че ми даваше сили през всичките тези години да не се предам, а да извоювам мястото си сред нормалните хора. И знайте, че каквото и да ви се случи, ако сте добри, ако сте отворени към света с цялото си сърце, непременно ще ви се случи нещо много хубаво!

Елисавета

източник