Когато я доближих, тя стоеше на моста и гледаше замислено мътните води:

Когато я зърнах на моста се досетих, че тя има намерение да скочи. Така започва моя разказ. Жената стоеше на моста. Не виждах лицето й, но чувах, че диша учестено. Предчувствието, че се кани да посегне на себе си, изведнъж ме връхлетя като торнадо. Приближих се и внимателно сложих ръката си на рамото й. Тя се обърна, а аз се заковах от изненада. Не бях виждал подобна красавица, сякаш беше героиня от романтичен филм.

– Имате ли нужда от помощ? – попитах я. Непознатата избърса сълзите си, поклати глава, обърна се и се отдалечи.
На следващата вечер краката сами ме поведоха към моста. Този път жената не плачеше, замислена в нещо свое, умислена наблюдаваше мътните води. Тя ме забеляза и тихо попита:
– Господине, искате ли да ви почерпя с чаша кафе?

Сякаш това чаках. Малко по-късно седяхме в едно тихо заведение, отпивахме от кафето и мълчаливо се гледахме. Тя първа наруши тишината.
– Извинявам се за вчера. Бях разстроена, затова се държах грубо с вас. Впрочем, казвам се Ива.
Докато говореше, очите й се напълниха със сълзи. Не спирах да се питам каква ли мъка носи в душата си това нежно създание. Неусетно протегнах ръка и докоснах нейната. Ива трепна, но не я отдръпна. Дълбока въздишка се отрони от гърдите й.

Искате да знаете защо бях на моста и дали щях да скоча, нали? – попита. Интуицията ми подсказваше, че Ива има нужда да сподели с мен историята си, и за да я насърча да говори, леко кимнах с глава.

– Знаете ли, в онзи момент наистина бях готова да скоча. Но живот е това – не се разделяш с него лесно. Сигурно си мислите, че на момичета като мен нищо не им липсва и преливат от щастие? Не е така. Това, към което обикновените хора се стремят и за което мнозина ми завиждат, е всъщност моето проклятие. Да – красотата ми. Виждам как ме наблюдавате, а дори не подозирате, че заради тази красота съм обречена на самота.

Родителите ми бяха амбициозни. За майка ми беше важно да демонстрира пред хората колко красива дъщеря има. Учеше ме да се усмихвам фалшиво, да правя комплименти и да говоря лицемерно. Мечтаеха да стана модел и да се омъжа за богаташ. Така израснах – с маска на лицето си. До такава степен се стараех да очаровам околните, че напълно забравих за себе си. Истината беше, че се чувствах адски самотна. Нямах приятели. Не успях да стана модел, но търпях всички негативи от красотата си. Когато влязох в пубертета, момичетата страняха от мен, а момчетата мислеха, че съм недостъпна. Аз просто исках да бъда една от тях.

Една сутрин, докато тичах в парка, съвсем случайно ме блъсна някакъв млад мъж, който караше скейборд. От силния удар полетях и паднах на земята. Непознатият се извини и ми подаде ръка да стана. Така се запознах с Борис. Той стана първият мъж в живота ми. Беше чаровен, умен и забавен. Имаше собствен бизнес, но най-важното е, че мигновено се хареса на родителите ми. Майка ми се съсипваше да му угажда, а баща ми го черпеше само с отлежало уиски, отстъпвайки му любимото си кресло.

Те бяха убедени, че приятелят ми е влюбен, и не можаха да повярват, когато ме заряза под предлог, че му трябва по-обикновено момиче. Не ме заболя толкова от раздялата, колкото от факта, че той дори не пожела да надникне в душата ми. За него бях само лице, не притежавах сърце, което заслужава да бъде обичано. Няколко месеца след това в живота ми влезе нова любов. Миро работеше отскоро в офиса ни и между двама ни бързо пламна искра.

Струваше ми се много по-различен от Борис и наивно помислих, че този път ще бъда щастлива. Тръпката от срещите ни ме караше да летя в облаците. Обичах го и бях готова да стана негова съпруга. Не ме интересуваше нищо друго, освен той. Миро наистина ми направи предложение, но месец преди сватбата ме напусна заради друга жена. Чувствал се неуверен в мое присъствие, имал нужда от съпруга, която да го следва, а не той – нея. Другата била по-скромна и обикновена – приличали си. Борис ме заряза под подобен благовиден предлог.

Преживях две неуспешни връзки заради проклетата си красота. Защо никой от тях не разбра, че зад красивата фасада се крие жена, която носи топло сърце и ранима душа? Толкова ли бяха слепи. Кажете ми сега, красотата дар ли е, или проклятие?
Докато я слушах, изпитах силна завист към онези двама глупаци, които я бяха имали. Всъщност те й бяха направили услуга, защото когато човек обича с очите си, той не знае цената на истинската любов.

Като слепец минава покрай любовта, но не я разпознава. Аз обаче я разпознах и не допуснах тяхната грешка. От онази съдбовна среща мина много време. Днес Ива е моя съпруга и не спирам да благодаря на Бог за всяка минута, през която сме заедно. Не съм богат, нямам имоти, далеч съм от изискванията на родителите й, но я обичам пламенно. Верен съм й, живея само за нея и ще я боготворя до последния си ден.

Димо

източник