До всички, родени в периода 1950-1990 година – въпреки всичко оцеляхме:

добавена преди 7 дни Оставете коментар 1,515 Преглеждания

Ние оцеляхме, без значение, че сме родени в периода, когато нямаше неща, които има днес. Спомняте ли си как пиехме от едно шише, ядяхме от една лъжица, купувахме си сладолед от фунийка през два часа и пиехме плодови млекца, от които ни боляха коремите?

Тогава аспиринът не беше в списъка за забранени субстанции и ако майките ни ги заболеше глава, те смело си взимаха по няколко хапчета, докато им премине болката. А при бременност си стояха на работното място почти до деветия месец, без да имат проблеми с раждането.

Когато ходехме в планината, консервите бяха основната храна на цялото семейство, аз си спомням много добре вкусната “Ропотамо“. Да не говорим за хита “Русенско варено”, всички го ядяхме с охота. А може би помните как си карахме колелата без предпазни наколенки или каски? Вярно, ожулвахме си колената и лактите, но не ни пукаше. Имахме кънки с 4 колеца, лагерите на които винаги скърцаха, но това беше звукът на ваканцията, звукът на свободата. Безгрижно детство, нали?

Често татковците ни возеха в автомобила си без колани, защото нямаше такова опасно движение и колите бяха малко. Дори си се сещам, когато лично бях върху капака на колата ни и вятъра разрошваше косата ми. Ами градинските маркучи с ледена вода? Има ли някой, който в жегата да не е пил от ледената им вода? Минерална вода почти не си купувахме или го правехме, само ако в някое малко населено място имаше някаква зараза.

Никога не оправяйте леглото си веднага щом станете: Правите фатална грешка и ето защо изобщо не е добра идея:

Въпреки, че пиехме кока-кола и дори й слагахме захар за разгазиране, аз не помня някой да е имал наднормено тегло. Защото постоянно си играехме и бяхме в движение.
Нямаше компютри и телефони, по телевизията даваха скучни за нас неща и единственото ни забавление беше навън. катерехме се по дърветата, скачахме на ластик, ритахме, играехме си криеница, гонехме се, обичахме играта на топчета, стражарите и апашите беше култова игра и какво ли още не.

Нямаше значение дали има жълт, оранжев или червен код, зиме и лете ние постоянно бяхме на открито и не ни пукаше. Въпреки, че не се блъскахме с имуностимуланти, боледувахме по-рядко, отколкото сега. Много често нашите родители нямаха идея къде се намираме и с кого играем, случвало се е да се запилеем до късна вечер. Разбира се, че сме отнасяли по някой пердах за това, но то някак това беше преди всичко с възпитателна цел. Така не повтаряхме грешката си, защото знаехме какво ще последва.

Обичахме да се завираме по мазетата, по дупките, случваше се да се претрепем, някои от нас си чупеха ръка или крак, но дори с гипса продължавахме да лудуваме. Въпреки счупванията ние успяхме да се научим да преодоляваме трудностите. Всичките ни приятели бяха истински, тогава нямаше виртуална среда. нямаше Интернет, нямаше лайквания, шервания, случайни контакти. Обичахме да ходим на училище, защото то беше извор на знания, а съучениците ни бяха нашата среда.

Успявахме да се разберем дори с най-големите си врагове, нямахме нужда от психолози.
Въпреки, че между нас имаше двойкаджии, дори те успяваха да завършат училище.
В училище не се пушеше, не се продаваха опиати. Всички бяхме задружни и успявахме да се уговорим за срещи няколко дни предварително. На срещата идваха всички, нямаше чатове или есемеси с дежурен отказ поради някоя поредна глупава причина.

Разтърсващата изповед на българин, който работи в чужбина: Всички мислят, че съм банкомат:

Ако някой от нас кривнеше от законовия път, родителите бяха нашите съдници. Те не ни вадеха от ареста с пари, а успяваха да ни възпитат самите те. Защото ги беше грижа за нас. От нашето поколение излязоха много кадърни хора със страхотни професии. Те пробиха в цял свят и реализираха мечтата си, някои по-рано, други по-късно. Това означава, че каквато и да е била системата, тя не ни е попречила да станем хора.

Затова не трябва да плюем по това поколение, през което ние самите сме израснали. Ние сме родители на деца и на внуци, те трябва да знаят какви хора сме били. И най-добре е да им разкажете тази история, без да я политизирате. Политиката тук наистина няма място.
Ние оцеляхме и продължаваме напред, а когато жизненият ни път приключи, надеждата остава в децата, които сме възпитали.